Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Сбогом, мразя ви! — извика Еверет М.

После грабна раницата, вдигна пилотските си очила и се гмурна през Портала на Хайзенберг. Раницата си я биваше. Щеше да съжалява, ако му се наложеше да я остави.

Еверет затича. Коридорът бе толкова по-дълъг, подът — толкова по-коварен, отколкото на идване. Сивата светлина на стълбището сякаш не искаше да започне да приближава. И стаите, толкова много стаи… Прожекторите подскачаха и разсичаха мрака лудо наоколо му, малки проблясъци от ненормално осветяване. Редник Уинкълман се закова рязко, вдигна ръка, за да накара отряда да спре, и вдигна скенера си. Отразената светлина играеше по визьора ѝ. Еверет видя, че шлемът ѝ помръдва, и разбра, че е поклатила невярващо глава.

— Наан!

— Къде?

— По дяволите, навсякъде!

Един войник се втурна напред, за да покрива всяка отворена врата, докато отрядът тичаше по коридора. Складови помещения, пълни с изгубена наука и история, които сега съдържаха в себе си пълзящ ужас. Еверет видя как нещо по-черно от чернотата се надига между повалените стелажи и мъртвите компютърни кутии. Приличаше на втечнена нощ. Имаше крака. Твърде много крака. Прекалено много крака. А после войникът стреля в него и електромагнитният пулс го разплиска навсякъде по стените.

— Чисто.

— Не поглеждай назад — извика Шарки през рамото на Еверет. Еверет погледна назад.

По коридора напредваше вълна, по-черна от чернотата, по стените, пода, тавана, полепваща като противно повръщано. Лица. В него имаше лица. Десет, пет метра. Стъпала. Стъпала нагоре. Стъпала навън. Светлината на стълбището бе ослепителна. Еверет се поколеба замаян.

— Нагоре, нагоре, нагоре! — извика един от войниците.

Еверет взе стълбите по две наведнъж. На последното стъпало изгуби опора под крака си и едва не се претърколи напред. Лейтенант Кастинидис го улови за яката в желязната хватка на бойната си ръкавица и го издърпа. Докато отрядът препускаше през разбитите останки на вратите на сградата „Хъксли“, една масивна колона от черно Наан вещество изригна от стълбището. Извиси се като дърво, съставено от преплетени змии. На върха му разцъфнаха лица, като на многоглав индуистки бог, а после рухна и се разплиска из цялото фоайе. В секундата, която му трябваше, за да се формира наново, двама от войниците откачиха гранати от коланите си и ги запратиха във врящото преддверие.

— Какво е това? — извика Еверет, без да престава да тича към укритието на галерията под сградата.

— Електромагнитни гранати — обясни войникът до него.

Еверет притисна по-близо до гърдите си Паноптикона. Не че щеше да има някакъв ефект; електромагнитният импулс щеше да премине през него чисто като рентгенови лъчи. Ако можеше да изпържи Наан, можеше да стори същото и с Паноптикона. Можеше единствено да се надява, че квантовите изчислителни схеми са защитени. Гранатите се взривиха с тъп пукот. Електромагнитни гранати , помисли си Еверет. Също като в Хейло. Когато погледна отново назад, видя, че Наан веществото, замръзнало на вратата, лежеше като разбита вълна от нефт. Лицата му бяха замръзнали завинаги по средата на писък. Над него надвисваше огромният Евърнес , но черното Наан вещество се плъзгаше от канавките, преливаше от викторианските фалшиви гаргойли, приемаше формите им и се издигаше във въздуха. От въздуха избликваха Наан демони. Войниците на Елена Кастинидис ги посрещнаха с електромагнитни изстрели, които ги издухваха на странни, ъгловати форми като на хвърчила, които падаха по земята и се пръскаха като стъкло.

— Спад на енергийния резерв до четирийсет процента — обади се Уинкълман.

Еверет видя как Елена Кастинидис хвърли поглед към китката си, а след това вдигна поглед. Юмрукът ѝ заби Еверет в земята. Преди той да е успял да извика, тя се прицели и стреля. Около него пърхащо се посипаха парчета мъртви Наан. Той ужасено започна да ги отърсва от себе си, докато Шарки го сграбчваше и повличаше в галерията. Елена Кастинидис изчака за момент, за да отчете данните на китката си. Почука върху нея два пъти. На Еверет му се стори, че в отворената радиовръзка чува прошепнато „мамка му“.

От отвореното поле на голямата морава Еверет хвърли поглед нагоре към Евърнес . Сен стоеше зад голямото наблюдателно стъкло, притиснала длани в него. Дори от това разстояние се забелязваха страхът и безсилието, изписани по лицето ѝ. Този път не можеше да му се притече на помощ с алпинистко въже, да обезоръжи лошите с един добре прицелен изстрел на ударника, преди да издигне всички заедно със себе си в небето. А между Еверет и Сен Наан се рояха на криле от нанотехнология. Самият факт, че я видя обаче — толкова уязвима, но все пак толкова силна, вля сила в краката му и желязо в духа му, огън в сърцето. Няма да ти се наложи да направиш този скок обратно за дома , помисли си той. Връщам се при теб.