Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Трябва да установя дали това е цялото устройство — каза Еверет. — Може да липсва някой друг компонент от интерфейса. Ще трябва да се връщаме за него.

— Момент да видя дали ще си спомня как се влиза в системните файлове — каза Теджендра. Той посегна към Паноптикона.

Всички в тъмното складово помещение бяха заслепени от ярка светкавица. Когато Еверет отново прогледна, в холографското съзвездие грееше ярко нова звезда.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита лейтенант Кастинидис.

— Не знам — отговори Теджендра. — Нищо не съм пипал. Все още е в оперативно състояние…

— Аз знам — обяви Еверет. — Отваря се Портал на Хайзенберг. Точно тук, точно сега.

— Каквото и да е, Наан знаят, че сме тук — обади се редник Уинкълман. — Активността току-що надхвърли всички граници.

— Мистър Синг, целостта на устройството ще трябва да почака. — Лейтенант Кастинидис изтръгна захранващия кабел от китката си. Звездите изгаснаха. Мракът бе внезапен и пълен. — Напускаме незабавно. Стандартна защитна формация. Давай, давай, давай.

Като мигаше замаян, Еверет грабна Паноптикона и се олюля към вратата. Почувства как нечия ръка е на гърба му и го побутва, насочва го.

— Давай, сине, ще се справиш — каза Теджендра.

Еверет пъхна Паноптикона във вътрешния джоб на якето си. Светещите стикове по дрехите му грееха така, все едно бе човек, направен от звезди. Не достатъчно ярко, за да вижда нещо на светлината им, но достатъчно, за да бъде виждан.

— Голяма гореща точка — обяви редник Уинкълман. — Точно под нас.

Еверет М удари бутона на амуницията и скочи леко към фюзелажа на Евърнес . Приземи се твърдо. Почти беше очаквал да рикошира от него като от трамплин. Пусна въжето и проследи как бръсначът, освободен, се издигна надалеч, докато не се изгуби в бялото небе. Щеше да лети, докато батериите му не се изтощят. Нямаше нужда да го връща.

Въздушният кораб беше огромен. Огромен като сграда. Като ландшафт. Горната част на корпуса се закривяваше леко пред него, както и вляво и вдясно. Фюзелажът бе покрит с лек снежец. Нямаше усещането, че се намира на сто метра над земята. Нито че лети във въздуха. Единственият намек, че е кацнал на гърба на огромна машина, бяха леките вибрации, минаващи през стъпалата му: въздушният кораб припяваше под ритъма на пулсиращите си двигатели.

Опашната перка бе с размерите на къща. Дръж се надалеч от подвижните части , напомни си Еверет М, докато приклякаше, за да дръпне ципа на раницата и да извади квантовото проследяващо устройство. Беше бяло като всяка Трин технология, запечатано в найлонова торба. В последния момент осъзна, че не може да се справи с опаковката, така че се принуди да използва зъбите си, за да я отвори. Приличаше на компютърна мишка. Еверет М си даде сметка, че няма никаква представа на какво трябва да прилича едно квантово проследяващо устройство, но идеята беше да дръпнеш лентата от лепкавия панел в равната основа и да залепиш устройството. Толкова просто. Разчисти снега с вкочанените си от студа ръце. Две секунди. Готово.

Готово.

Мисията изпълнена.

Целият ужас и страх, и храброст, унищожителният студ — всичко това, за да залепи малък пластмасов блистер на корпуса на един въздушен кораб. Еверет М едва не се разсмя. Не го направи, защото знаеше, че стори ли го, няма да успее да спре и че смехът е на границата на плач — от напрежението и лудостта, и поболяващото усещане в стомаха за уплаха, проникваща по-дълбоко от страха. Най-малкото можеше да наклони везните в една или друга посока. И нямаше да успее да спре.

Единствената подвижна част от устройството беше бутонът в горната му част. Активираше проследяването и в същото време излъчваше местонахождението на Еверет М до Земя 4. След това им оставаше единствено да отворят Портал на Хайзенберг.

Оставаше им единствено да отворят Портал на Хайзенберг.

Портал на Хайзенберг.

Защо не бяха отворили още портала?

Не биха могли. Не биха го сторили. Бяха инвестирали прекалено много в него, в цялата тази Трин технология. Беше прекалено ценен. Не можеха да го изоставят тук, нали? Видя червените устни на Шарлът Вилие под мрежата на воалетката ѝ. Под червилото устните ѝ бяха тънки и студени. Тя беше способна да го изостави на този свят. Беше способна на всичко.

Във въздуха пред Еверет М се появи точка ослепително бяла светлина. Преди да успее да мигне, точката се отвори до диск от ярка белота. Бялата светлина се проясни и се превърна в белотата на Луната.