Йен Макдональд - Бъди ми враг

Вече бяха в подножието на Куинс Тауър. Ботушите на войниците прегазиха разбитата врата.

— Вътре, вътре, вътре… — Лейтенант Кастинидис блъскаше цивилните в кулата.

Еверет профуча край нея. От небето се стовари чернота. Лейтенантът вдигна ръка, а Наан я удари и полепна. Имаше лицето на двегодишно дете. Елена го отскубна от себе си със свободната си ръка, хвърли го във въздуха и го раздроби с един изстрел от импулсора си.

— Добро спасяване — каза Еверет.

Стълбите… виеха се безкрайно. В безкрайна спирала в мрака. Сетне очите му се нагодиха към сумрака и видя, че по гредите, скобите, подпорите и скелето, които поддържаха камбаните, са полепнали на гроздове хиляди висящи Наан.

— Просто не спирай да броиш стъпалата — каза Шарки.

Едно завъртане, две завъртания. Безкрайност. Бедрата на Еверет крещяха от болка. Дори Шарки изглеждаше останал без дъх. А Теджендра… той също изпитваше болка. Мигаше, пухтеше, очите му бяха изпъкнали.

— До него съм — викна лейтенант Кастинидис. — До него съм през цялото време.

А после над тях удари камбана. Една-единствена, кратка, висока нота. Ясно и като от нищото. Невъзможен звън.

— Боже мой — възкликна Еверет, когато дървеното подпорно скеле експлодира от Наан.

Камбаните удряха, ехтяха, докато Наан се рояха около тях.

— Въоръжи се! — изкрещя Шарки.

Еверет свали почти забравената пушка от рамото си.

— Цивилните, дръжте се близо до войниците! — извика лейтенант Кастинидис. — Мистър Шарки, помните ли, че ви казах кога? Ето кога.

Сгъстени близо едни до други като в древногръцка фаланга, хората в отряда се сражаваха по пътя си, стъпка по стъпка, покрай стената на Куинс Тауър. Камбаните се клатеха и звъняха от ударите на хвърчащите парчета Наан, пръснати от електромагнитните импулси на войниците. Лица. Всички имаха лица. Беше като безкраен кошмар. Стъпка по стъпка, стъпало по стъпало.

— Енергийните резерви са на ниско ниво! — извика редник Уинкълман.

Еверет се присви, когато един Наан прилеп пикира към главата му. Лейтенант Кастинидис се прицели в него. Нищо. Съществото направи завой във въздуха и се хвърли към лейтенанта. Имаше лицето на стара жена. С една мисъл и едно-единствено движение Еверет завъртя пушката и стреля. Съществото се разхвърча на парчета и мигновено започна отново да възстановява формата си. На гърба на ръкавицата на лейтенант Кастинидис мигаха светодиоди. Заредена. Тя се прицели и отнесе съществото.

— Добър мерник, мистър Синг! — След което кресна на отряда си: — Енергията ми е почти изчерпана. Превключвам на резерви от основните функции на бойния костюм. Давай, давай, давай! — Тя докосна шлема си, при което той се отвори и се сгъна. — Поне вече виждам къде вървя. Доктор Синг, добре ли сте?

Теджендра бе спрял изтощен, с ръце на бедрата си, задъхан.

— О, Боже… О, Боже… Не мога…

— „И видях звяр, който излизаше от морето, и имаше десет рога и седем глави; и на роговете му десет корони, и на главите му богохулни имена“ — обади се Шарки.

В гласа му имаше дълбоко страхопочитание и почуда. Еверет се обърна и погледна надолу. Наан прилепите бяха унищожени, но сега от основата на кулата прорастваха дълги черни пипала, увиваха се нагоре по стълбите, по гредите, по стените.

— Да изчезваме оттук — извика лейтенант Кастинидис. — Тичайте!

Еверет се затича. Дробовете го боляха и кръвта гореше в сърцето му. Тичай. Тичай. Ето я и светлината от вратата за терасата горе, бялата светлина. Безопасността бе в бялата светлина. Надеждата бе в бялата светлина. Евърнес и Сен бяха бялата светлина. Трийсет стъпала, двайсет стъпала, десет стъпала. Ето. Бялата светлина го ослепи. Студеният вятър го блъсна в лицето. Войниците вече излизаха в колона по рампата за кораба. Сен беше под него, под извивката на обшивката, но вече виждаше, че пропелерите се завъртат. Всеки момент корабът можеше да потегли.

— Влизай там, Еверет — извика Шарки. Държеше се за парапета с една ръка, а с другата придържаше наперената си шапка срещу острите пориви от корабните двигатели.

— Трябва да видя… — Еверет надникна през рамо в кулата.

Теджендра бе изостанал назад. Лейтенант Кастинидис беше с него и опитваше да преметне ръката му през обемистото си рамо, да му помогне нататък, нагоре. Зад тях вътрешността на кулата се бе превърнала в гърчеща се маса от пипала, които се разцепваха на все по-фини мустачета.

— Хайде! — изкрещя Еверет.

Теджендра му се усмихна изнурено. Усмивката му замръзна на лицето.