Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Въпросът е не дали, а кога ще дойдат Наан — бе казала лейтенант Кастинидис.

Войниците ѝ бяха горе на външния док, въоръжени и заредени. Бригадният генерал бе установил командния си пост на мостика. Щеше да контролира мисията от разстояние.

— Ама че командир, щом не влиза в сражение заедно с шарпите си — измърмори Шарки на Еверет, докато Сен работеше внимателно с управлението, за да овладее Евърнес срещу снежните вихрушки, които се извиваха около Куинс Тауър.

— Сближи ни за прехвърляне — обади се капитан Анастейзия. Още едно леко побутване на лостовете застави огромния въздушен кораб да влезе в обхвата на въздушната пътека. — Пълен стоп. — Евърнес увисна неподвижно над руините на големия университет. Агистратът на Каяфас Колидж кимна одобрително. Заради положението ѝ, но и нещо повече, помисли си Еверет, заради възхищението ѝ от кораба и екипажа, който го обслужваше, капитан Анастейзия ѝ бе позволила да заеме почетното място до големия наблюдателен прозорец. — Мистър Макхинлит, изкарайте рампата.

Мостикът потрепери, когато машините заработиха и външният док се пробуди с механичен грохот.

— Готови ли сте, доктор Синг? — попита агистратът.

Теджендра кимна. Еверет видя страх по лицето му, и още нещо: примирение и умиротворение. Теджендра Синг винаги беше знаел, че един ден ще трябва да се изправи срещу Наан.

— А вие, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.

Еверет си пое дълбоко дъх:

— Бона.

— Един момент, по дяволите — избумтя гласът на Шарки през мостика. — „Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.“ — Той измъкна една пушка от шлифера си и я подхвърли на Еверет. — Накрая всички стигат до псалм 23. Ето ти и малко патрони.

Еверет улови пушката и мунициите, които също му бяха подхвърлени. Вече беше облякъл собственото си яке „Норт Фейс“ със зашитите по него светещи стикове. Видимостта щеше да бъде важна в неосветените зали и коридори. Беше готов.

— „Крачи напред, крачи с надежда във сърцето и никога не ще пристъпваш сам… не ще пристъпваш сам“ — изрецитира той.

— Не разпознавам този стих, сър, а съм изучавал внимателно словото Му, от Стария и Новия завет.

— От една песен е. В моя свят е нещо като химн на футболен тим. „Ливърпул“.

— В някои от тези светски песни има мъдрост — констатира Шарки, килна шапка с дулото на пушката си, отдавайки чест на генерала, след което напусна мостика. Лафайет Шарки не се боеше да пристъпи в долината на мрачната сянка и смъртта заедно със своя другар от екипажа.

— Бона ветрове, мистър Синг — пожела капитан Анастейзия.

— Капитане, може ли няколко думи насаме със Сен?

— И побързайте, мистър Синг.

В основата на стълбището беше опустяло. Всички бяха на външния док и се подготвяха. Сен се хвърли към Еверет като обзето от страст животно, цялата коса и крайници. Той едва не се катурна през парапета към палубата със захранващите блокове ниско долу. Тя притисна силно глава в гърдите му. Странният ѝ, топъл, мускусен парфюм беше силен. Ароматът сгря сърцето на Еверет.

— Еверет Синг, Еверет Синг, не ходи, не ходи! — Тя блъскаше главата си в гърдите му.

— Трябва. Аз съм единственият, който може да каже дали ще намерят необходимото.

— Еверет Синг, не. Не отново. „Сен, пази бръснача. Сен, пази кораба.“ Сен все я оставят да чака, но Сен спасява гозбата ти, Еверет Синг, отново и отново, и отново. Ти винаги си бягал, а за Сен е все: „Сен, ти си пилотът, Сен, сега ти си капитан“. Не ходи. Този път няма да мога да те спася.

Сен беше жилава като куче, но в прегръдката ѝ се усещаше силата на стоманени буксирни въжета. Имаше физиката на Евърнес : лека, но по-силна от всяка буря.

— Сен, аз… държа пушка в едната си ръка.

— Ами дай да ти помогна тогава.

Пръстите ѝ бяха толкова бързи. Измъкна пушката от Еверет със същото ловко движение, с което бе направила опит да му открадне Доктор Квантум във вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато се бяха запознали. Съпротивата беше безполезна.

Тя го целуна. Целуна го така, както го бе направила и последния път, когато той отиде да се сражава отчаяно срещу своето копие от друга вселена. Беше истинска, невъздържана целувка. И далеч по-напрегната от онези, които момичетата на нейната възраст следваше да раздават. Цялата бе енергия, страст и противоречия. Изправи се на пръсти. Пушката падна от ръцете ѝ.