Земните шупли. Височините на Андромеда. Човекът на излет. Паячетата. Светлата пътека. Вълчият сезон. Картите останаха на масата за един дълъг миг. Всеки член на екипажа прочете в тях нейното или неговото бъдеще. След това Еверет събра картите и подравни тестето. Сен го върна грижливо до сърцето си.
— Намираме се над Западен Лондон — каза капитан Анастейзия. — По местата. Готови за действие.
— Капитане.
Капитан Анастейзия се задържа за момент, докато останалите от екипажа слизаха по витата стълба по посока на мостика и машинното.
— Може ли да ви попитам нещо?
— Можеш да ме попиташ всичко, Еверет.
Еверет притисна ръце и чело към студения прозорец. Дъхът му образува замъглен кръг от разтичаща се кондензация. Покрайнините на мъртвия Лондон лежаха под воал от лек снежец. Редуцирани до бяло и черно, линиите и формите, които хората бяха оставили по ландшафта, се открояваха ясно: шосетата, изоставените железопътни линии, редиците къщи, границите на градините, които се превръщаха в джунгли. Почти можеше да повярва, че градът все още е в притежание на хората.
— Капитане, когато предизвикахте Ма Бромли…
— Правото на лично удовлетворение.
Капитан Анастейзия така и не бе обяснила какво се е случило от момента, когато бе преминала по въздушната пътека до Артър П , до времето, когато Еверет я бе забелязал да се катери по кулата на преобърнатия въздушен кораб. Натъртванията бяха избледнели; беше зашила разкъсаното си ухо и за да има някакъв баланс, бе окачила още обеци на другото. Така и не бе заменила изгубеното си палто. И никога не бе разказвала какво е правила на борда на Артър П с всички онези врагове около себе си.
— Да. Когато отидохте там сама, изправена пред цялото семейство Бромли… бяхте ли изплашена?
Капитан Анастейзия отговори без колебание:
— Да, бях. Много изплашена. Не за себе си. А за кораба, за всички вас. Боях се какво може да ви се случи.
Еверет погледна към черно-белия градски пейзаж, подобен на рисунка с молив. Изплъзваше се под корпуса.
— Трябва да отида.
— Не отивай, Еверет.
— Трябва да го видя.
— Твоят ба… доктор Синг… ще знае какво да търси.
— Трябва да знам дали ще работи с Инфундибулума.
Ако може, ще разбера. Той не познава добре Инфундибулума. Трябва да бъда там.
Лейтенант Кастинидис бе инструктирала екипажа какво може да очаква, когато влязат в Импириъл Юнивърсити. Въпросът не беше дали Наан ще дойдат, а кога .
— Искам да кажа, че когато се сражавахме срещу семейство Бромли, не бях изплашен, не и истински. Беше вълнуващо. Наистина. А когато отидохме да спасим баща ми, след като Шарлът Вилие ни връхлетя, стана прекалено неочаквано, бързо, случваха се твърде много неща, за да се изплаша. Дори когато се биех срещу другото си „аз“ в гробището, все едно участвах във футболен мач; всичко опираше до наблюдение, разбиране, реакция, просто така, бум-бум-бум, без време да обмисляш, без да ти остава време да се изплашиш. Но сега виждам как се задава. Виждах го още от Оксфорд, и ето че сме тук, и е само на няколко минути пред мен, и не мога да обърна кораба, и не мога да го спра, и те ще дойдат, Наан, те ще дойдат. Доктор Синг ми разказа за тях. Очите изчезват последни. Виждам го. Представям си го. Мисля какво ли е. Понякога не е хубаво да се мисли толкова много. Когато мислиш… тогава започваш да се боиш. И сега се боя, капитане.
— Разбира се, че се боиш. Само глупак не би се страхувал. Да бъдеш храбър, не опира до това никога да не се страхуваш. А какво правиш със страха си. Ето защо не е лошо да се мисли. Мисленето невинаги ти вдъхва страх. Мисленето е единственият начин да преодолееш страха.
— Да. И аз реших, че трябва да е нещо подобно. Благодаря ви, капитане.
— Ани. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. — Тя отвори вратата на офицерската столова към витото стълбище. — Заемете поста си, мистър Синг. Евърнес има нужда от всеки член на екипажа.
— Да, мадам.
Бурята от Наан го връхлетя. Преобърна се над върховете на дърветата като вълна и се разби като плетеница от тъмни, пищящи крилати неща.
Еверет М насочи мисълта си към оръжейните системи. Схемите на бойния костюм на Трин се свързаха със схемите на Трин във вътрешността на тялото му. И ръцете му се разтвориха. Сега беше едно с бойния костюм, трикото, системите под кожата си. Чак до сърцевината на онова, което бяха инсталирали в него. Ракетните установки се позиционираха. Всеки гребен съдържаше по десет наноракети.
Читать дальше