Йен Макдональд - Бъди ми враг

Формулирано по този начин, решението не беше толкова трудно за вземане. Той пристъпи в Мадам Луна. Тя се сключи около него — внимателно, но напълно. Еверет М беше виждал венерини мухоловки в лабораторията по биология и подобно на всеки младеж бе очарован от техния бавен ужас. Бойната броня на Трин се затвори около тялото му точно като онези растения. Ботушите се заключиха по местата си и запечатаха прасците му. Шевът на плаката на корема му се стопи и изчезна. Еверет изохка от неочаквана болка, когато трикото се свърза с бронята и имплантите му. Краищата на пръстите му нараснаха и се сляха с върховете на ръкавиците. Ракетните портове по ръцете на бронята се сляха с портовете в кожата му. Костюмът беше в него. Той беше костюмът. Надмогна мигновената паника, щом шлемът обгърна лицето му като стиснат юмрук. За момент остана сляп и глух, след което сензорите се свързаха със схемите на Трин в нервната му система и вече можеше да вижда и чува също толкова ясно и свободно, както и през собствената си кожа. През нервните пътища и мускулите му премина горящо могъщество. Само с една мисъл можеше да подскочи чак до онези дървета. Със следващата — да изравни цялата Парк Лейн.

Краката му все още бяха мокри.

Източното небе бе почерняло от летяща нанотехнология. Еверет М не се нуждаеше от зрението си на Трин, за да види птиците, нещата, които приличаха на птици, нещата, които променяха външността си от птици на неща, които не трябваше, не можеха да съществуват, какво остава да летят. Еверет М разтвори ръце към връхлитащата буря от Наан.

— Елате ми!

— Дивано на два пъти в един и същи ден — каза Еверет, докато заемаше мястото на масата за конференции, за което вече мислеше като за свое. — Трябва да е нов рекорд за кораба.

Студените погледи успяха да смразят следващите му остроумни реплики. Нямаше правото да се шегува с историята на кораба и традициите му. Беше екипаж, а не пътник, но все още не беше от нашите . Може би никога нямаше да бъде от нашите .

— Сен, картите — нареди капитан Анастейзия.

Ето защо бе свикала дивано. Беше ритуал за Евърнес , пасажерите не можеха да станат свидетели на случващото се. Не и пред очите на умните хора от Оксфорд, рационалните учени, които можеха да се надсмеят над видяното и да го сметнат за варварско суеверие.

Сен извади съвсем бавно картите таро „Евърнес“ от мястото им до сърцето си. Целуна тестето. Прошепна на картите нещо, което Еверет не можа да чуе, размеси ги с една ръка и ги остави на масата пред капитан Анастейзия. Капитанът поклати глава и плъзна тестето през конферентната маса до Еверет.

Внезапно Еверет се почувства наистина изплашен. А беше един от онези рационални учени. Не беше длъжен да взема картите таро „Евърнес“. Не вярваше в магия. Но вярваше в силата им.

Беше изплашен, но в него се надигна гордост. Бяха му дали картата таро „Евърнес“. Не беше потомствен ветровик, нито отраснал сред ветровици, но вече не беше сухоземно, просто товар в трюма. Беше от два свята. Беше беглецът по равнини. Беше от нашите . Знаеше правилата и традициите при картите. Цепиш три пъти. Подреждаш горните шест карти на кръст. Слагаш последната карта в центъра на кръста. Картите бяха с лице към полирания нановъглерод.

— Това не е магия — беше казала Сен още първия път, по време на пътуването им с вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато бе използвала картите в опит да му отнеме Доктор Квантум.

Гледането на тези карти беше взиране малко нагоре, малко надолу, малко встрани. Състоеше се в това да прозреш какви са нещата в действителност, в дълбочина, под всичко останало. Независимо от това, когато обърна първата карта, Еверет затаи дъх.

Борещ се мъж, заключен в скалите, с ръце над главата, който си проправяше силом път през Земята. До повърхността му оставаха или километри, или милиметри. Мъжът, попаднал в капан под земята, нямаше начин да знае със сигурност.

— Земните шупли — каза Сен. — Приближават врагове и няма ясен път към победата. Нещо се ражда или преражда. Сляпа надежда. Следващата карта.

Небостъргач в класическия манхатънски стил Емпайър Стейт, който се издигаше стъпаловидно, равнище по равнище, до изострен връх. Забодено на този връх — едно-единствено око, оградено с пламъци, в триъгълник. Доста наподобяваше Окото на Саурон на Толкин.

— Височините на Андромеда . — Сен не разясни възможните значения на картата. Образът бе прекалено пресен в спомените им. Тъмната кула, пълна с очи и лица. Безкрайният писък на кулата над Кучешкия остров.