Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Можете просто да ме изпратите през техния Портал на Хайзенберг.

— Заключили са порталите си.

— Можете да ги отключите. Вие сте Орденът.

Дългият, твърд и мълчалив поглед на Чарлз Вилие успя да смрази дори студеното местенце в сърцето на Еверет М. В този поглед се фокусираше цялата амбиция на неговото копие. Бяха една душа в две тела.

— Някои неща са невъзможни дори за Ордена. Порталите на Хайзенберг на Земя 1 имат автоматични защити. В която и посока да се опиташ да преминеш, ще бъдеш пренасочен към сърцето на слънцето.

Сега Еверет М запази студено мълчание.

— От Тотнъм ще се оправя и сам.

— Така си и помислих. А сега искам пак да тестваме анти-Наан въоръжението ти.

Еверет М докосна земята леко като създание от сънищата. Бутна нагоре пилотските си очила, удари ключалката на хамута и завлече бръснача до един осветителен стълб, наполовина скрит сред избуяла трева и пълзящи растения. Отвсякъде се издигаха кулите на Лондон. Еверет М бе съвсем сам. Той протегна ръце и се завъртя на триста и шейсет градуса. Извика силно, просто за да докаже съществуването си:

— Аз съм! В този мъртъв град съм! Еверет Синг!

От дърветата избухнаха птици. Дъхът на Еверет М се носеше на облаци.

Мадам Луна се приземи до него. Под нея сякаш не се огъна дори една тревичка. Не реагира на крясъците на Еверет. Не реагираше на каквото и да е.

Птиците направиха завой и бавно започнаха да кацат обратно по предишните си места. Ако наистина бяха птици. Наан можеха да приемат много и различни форми, можеха да носят чуждото тяло като костюм. На нищо в този свят не можеше да се има доверие. Копията Вилие бяха прави. Истината бе далеч по-ужасна от която и да е от легендите, раздухвани из общинското училище „Борн Грийн“.

Тъмната кула бе съставена от лицата на хората, асимилирани от нея. Еверет М нямаше нужда да ги вижда, за да е сигурен, че лицата ще го посещават още дълго в сънищата му. В миг на страх и съмнение беше загърбил ролята на Крал на Лондон, за да се превъплъти в самотен, изплашен и много, много премръзнал човек.

— Готови ли са акумулаторните батерии? — попита той. — Дай ми ги. Искам да се махна оттук.

Мадам Луна не помръдна. Еверет М се канеше да я попита втори път, нетърпеливо, когато главата ѝ трепна, леко движение, завъртане на врата като на птица.

— Идват.

Еверет М се почувства много, много малък и много, много сам.

— Кой? Какво?

— Въздушният кораб. Наблюдавам го на далекообхватните сензори. Странно. Изпитвам затруднения да установя точното му местоположение. Сякаш нещо внася смущения в приемателите ми. Като облак между мен и въздушния кораб. Движещ се облак. Но не точно облак, а по-скоро… сняг. Частици. Насекоми. Не. Не насекоми. Еверет Синг! Еверет Синг! Защитавай се. Наан идват.

Спорът можеше да се чуе още от мостика. Не думи, а два ясно отличими гласа, които крещяха. Единият принадлежеше на жена, висок, но твърд. Другият пък бе нисък и натежал от глазгоуско ръмжене. Макхинлит.

Еверет вървеше по петите на капитан Анастейзия, докато тя се отдалечаваше от мостика. Сен бе на една стъпка до него.

— Бона! Тупалки!

— Макхинлит има, както ги наричаме ние, проблеми с овладяването на гнева — произнесе Еверет.

— Макхинлит има, както го наричаме ние , нещо от нашите — каза Сен.

От централната пътека Еверет можеше да види обръча от войници на товарната палуба и двете фигури в центъра му. Едната бе облечена в плътно прилепналото облекло на войник от Агистратурата. По повърхността му се преливаха камуфлажни шарки. Другата носеше кожено пилотско яке върху яркооранжеви работни дрехи. Гледаха се лице в лице, очи в очи. На онзи вид разстояние, от което можеш да вкусиш дъха на опонента си. На шията и челото на Макхинлит се бяха издули вени. Елена Кастинидис стоеше като скулптура от лед, студена, без да помръдва. Очите ѝ гледаха Макхинлит, без да мигнат. Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци.

Когато капитан Анастейзия се спусна с дрънчене по витата стълба до товарната палуба, се обърнаха глави.

— Мистър Макхинлит, какво означава всичко това?

Войниците отстъпиха, когато капитанът пресече обръча им. Токове на ботушите ѝ отекваха като пистолетни изстрели. Еверет можеше да си представи колко разширени и вбесени са очите ѝ. Тя спря толкова близо до инженера и лейтенанта, колкото бяха и те двамата помежду си. Дъхът им излизаше на пара. Макхинлит не отдели поглед от лейтенанта.

— Това момиченце ми краде електричеството.