Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Полировка за мебели? — попита Еверет.

— Да, и защо не? — отговори Макхинлит. — Нановъглеродът се жужира бона с малко политура. Чудесна зърниста структура. Само най-доброто за безценните ни клиенти.

— Дивано в офицерската столова — беше избоботила капитан Анастейзия по високоговорителите, за да свика екипажа на кораба на съвет.

Докато заемаха местата си около масата, Сен прошепна на Еверет, че само веднъж досега е чувала да се свиква дивано. Тогава съветът бе гласувал дали да приемат предложението на Идлър за контрабанден курс до Горен Дойчланд в името на оцеляването на кораба.

Дочувайки за какво си говорят, Макхинлит се обади:

— И какво прекрасно решение беше.

На Еверет бяха наредили да направи кафе, две кани. Достатъчно за да държи екипажа на кораба буден през часовете, необходими за достигане на решение. Горещо кафе в студена, снежна сутрин.

— Могат ли да задействат Инфундибулума без твоя помощ? — попита капитан Анастейзия Еверет.

Настроението в помещението бе навъсено. Часовникът тиктакаше. До зазоряване, когато оксфордският аванпост се пробуждаше, трябваше да са измислили план за действие.

— Ако разполагат с достатъчно време, могат да разбият паролата ми — отвърна Еверет. — Използвах добра парола… в смисъл че на някой от нашите комптатори ще му трябват милиарди години, за да я кракнат. Така че да пресметнем… Тук разполагат с компютри от средата на деветнайсети век, което означава, че вместо това ще им трябват милиони, а не милиарди години.

— Или шарпите просто ще тикнат пистолет в ецила ти — каза Сен. — Или дори в моя ецил.

— Аа… — проточи Еверет. Трябваше да се сети за този вариант.

Беше толкова лесно да си прекалено умен. Прекалено умен понякога беше същото като глупав. Той се изчерви засрамено. Една подигравка в училище винаги успяваше да го уязви. Дана Макклърг, която можеше да намери слабото място на всеки и да подметне хаплива забележка срещу него: „Ха, Еверет Синг, не си толкова умен, колкото си мислиш“.

— Да. И нищичко не можем да сторим, за да им попречим — обади се Макхинлит. — Едно лекичко потупване по муцуната едва ли ще изплаши онези шарпи в хубавката им броня.

— Имаме и по-ефективни оръжия — каза Шарки, като погледна през ръба на чашата си с кафе.

— И скоковият пистолет все още е пистолет — изтъкна Еверет.

— Повече не искам да чувам приказки за оръжия — заяви капитан Анастейзия. — Не е присъщо за нашите . Винаги са ни превъзхождали по брой и въоръжение. Нашето оръжие е хитростта.

— „Ти идеш против мене с меч и копие и сулица; а аз ида против тебе в името на Господа на Силите“ — рече Шарки.

Той отново отпи дълга глътка от кафето си. Блещукащата зелена светлина на оксфордската защитна мрежа огряваше лицето му. Еверет се вгледа изучаващо в това лице за някакъв знак, намек, подсказка за онова, което мъжът от Атланта наистина мислеше по въпроса. Това ли бе денят, в който безопасността на кораба пак щеше да се окаже по-важна от Еверет Синг?

— Това поне знам с пълна сигурност: ако нямаме твоя комптатор, няма как да напуснем този свят — каза Макхинлит. — А аз поне нямам търпение да си разкарам гозбата от тази гадна дупка.

— Мистър Синг, твоят ба… доктор Синг е сигурен, че това устройство за квантово оплитане е в Импириъл Юнивърсити в Лондон, така ли?

— Да, мадам.

— Просто фандабидузи — обади се Макхинлит. — Ако не можем да се опълчим на шарпите, шансовете ни са по-зле и от тези на пръдня в ураган да проникнем в лондонски колеж, да намерим това устройство… а дори не знаем на какво прилича… и да си измъкнем обратно гозбите оттам, без онези дребнички нанозверчета да ни изядат мозъците отвътре. Благодарско, оми, отново ни приземи здравата.

Имаше право. Огромно, размазващо право. Нямаха никакво преимущество. Нямаха нито един силен коз. Не разполагаха с хитри трикове, дръзко бягство през покривите, подхвърлено въже в последния момент, плонжиране под вражеския огън. Видя, че Сен размесва с една ръка картите таро „Евърнес“ в скута си. Извади една, хвърли ѝ поглед, а след това, забелязвайки, че Еверет я наблюдава, я върна в тестето.

— Зная само, че трябва да го направя — каза момчето.

Капитан Анастейзия отпи от кафето си.

— Това, мистър Синг, е фантабулоза кафе. Как го направи?

— Измерих го — отговори Еверет.

За момент капитанът се наслади на аромата, като въртеше чашата си. Очите ѝ бяха затворени. После се отвориха, пълни със смелост и коварство.