Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Каза ми, че каквито и градски легенди да разпространяват съучениците ми с прекалено развинтено въображение от последните класове из коридорите на „Борн Грийн“, са много далеч от истината — отговори Еверет.

— Така е — съгласи се Чарлз Вилие. — Истината е далеч по-ужасна. — И му разказа.

В подобната на пещера бяла зала дълбоко под лунната повърхност сивата дама се усмихна и показа на Еверет какво точно беше способна да направи технологията на Трин срещу Наан.

— Защо не изпратите нея? — попита Еверет М.

— Помниш ли, Еверет, когато ти казах, че Разумът на Трин всъщност не е разумен? От това следва, че на Трин им липсва амбиция. Просто не виждат нуждата. Инфундибулумът за тях е нещо толкова тривиално, колкото и футболните резултати. Хората могат да бъдат мотивирани далеч по-лесно. Освен това хората имат концепция за дълг. Заради онова, което сме ти дали, Еверет, Множеството очаква възвръщаемост.

— Множеството — бе попитал Еверет — или Орденът?

Дори и пуст, от този Лондон ти секваше дъхът. Лондон от света на Еверет М имаше своите по-високи кули — технологията на Трин си бе проправила път по-рано в архитектурата му, — но в тези сгради имаше дързост, смелост и въображение на култура, изпитваща увереност в постиженията си. Върховете на кулите се разтваряха като цветя или литнали птичи ята: покривите се носеха във въздуха, таваните се извиваха като мидени черупки, сградите се накланяха под ужасяващи ъгли или надвисваха над улиците под себе си. Нищо не беше солидно и тежко; всичко беше леко, живо, пълно с намерение и енергия. Градът приличаше на замръзнало балетно изпълнение. Катедралата „Свети Павел“ бе заобиколена от почетната стража на небостъргачи, тънки и елегантни, които се извиваха към голямата църква като оръжия за почест. Флийт Стрийт приличаше на карнавал от зашеметяващи геометрични загадки: фантастични постройки, които напомняха на риби, облаци, дъждовни гори или редки и деликатни минерални формации, дошли от километри дълбочина, приведени над по-старата архитектура на отминалите векове, без да я задушават. Части от градския пейзаж бяха познати на Еверет М, но цели улици и квартали бяха съвсем нови и странни — този виадукт никога не се бе появявал над „Странд“, а онова там на „Чаринг Крос“ бе нова викторианска железопътна гара, съвсем нова, от стъкло и ребра от ковано желязо. Откъде се бе появила голямата опера от осемнайсети век? Ами покритият пазар зад Риджънт Стрийт или полумесеците и кръговете на градските къщи от джорджианската епоха? С всяко свое кътче този Лондон демонстрираше грация, равновесие и лицето на град, построен за своите жители.

Като пикира ниско, Еверет М огледа лицата на ръждясващите превозни средства, купищата изоставени лични вещи, превърнати в каша от годините дъждове, шубраците, израснали по канавките, бурените из пукнатините. Всеки прозорец беше ням, всяка сграда — празна, всяка улица — изоставена. Тишината бе пълна и ужасяваща. Единствените звуци идваха от тихото бръмчене на пропелерните двигатели и шепота на вятъра през архитектурата на мъртвия Лондон.

Еверет М хвърли поглед през рамо. Тъмната кула над Доклендс доминираше над източния хоризонт — нож, забит в сърцето на града. Курсът му през Лондон я позиционираше откъм гърба му, но не можеше да се въздържи от време на време да поглежда назад към нея. Привличаше очите, дори и да отвращаваше сърцето. Караше кожата на гърба му да настръхва, топките му да се свиват от ужас. Беше неприятно секси.

Прелетя над високите комини и балкони на Мейфеър. Пред него се откри Хайд Парк. Езерото „Сърпентайн“ беше непроходимо блато от тръстики, трева и убити от зимата водни лилии. Широките ивици от открити морави в Хайд Парк, с които бе свикнал Еверет М, в този свят не бяха нищо повече от трънясали, прекомерно обрасли пущинаци, задушени от храсти и будлея и високите кафяви пръчки на изсъхнали върбици. Еверет М направи обход, като търсеше къде да се приземи. Полетът до Оксфорд щеше да е дълъг, отвъд обхвата на бръснача. Мадам Луна носеше резервни акумулатори. Къде ги държеше и как ги зареждаше, си оставаше мистерия на Трин. Хайд Парк бе открито пространство с възможност да наблюдаваш района и да се изтеглиш лесно по въздух — добро място за временна спирка.

— Оксфорд? — беше попитал той Чарлз Вилие.

— Агистратурата е разположила изследователски аванпост сред колежите в града. Това е най-логичното място, където биха отишли. Ако оцелеят достатъчно дълго.