Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Фантабулоза или какво, а, Еверет Синг?

— Откраднала си шперцовете на Макхинлит?

— Откраднала? — Сен придоби обиден вид. — Ветровиците никога не крадат едни от други. Не и между нашите . Заех ги. От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.

— Това е от Маркс — каза Еверет.

— Не, от Макхинлит — настоя Сен. — Не се ли радваш, че го направих обаче? — Тя сложи крак на перваза. — Хайде де, Еверет Синг. — Момичето плъзна ръка в клупа на въжето.

— Къде?

— Нагоре и навън. Видях шарпите да отвеждат мама и Шарки през градината. Хайде, преди да са ни видели.

Тя натисна управлението на китката си и се изстреля нагоре. Еверет успя да намери време да пъхне ръка в клупа за крака и да прекрачи през перваза, преди лебедката да го завлече през два етажа до покрива. Сен бе фиксирала въжето около един от средновековните каменни комини и бе щракнала макарата в края на желязна скоба на лампа. Как изобщо беше стигнала чак до там? Прозорците на най-горния етаж бяха на поне четири метра под тях, а после имаше и една коварна стряха. Той видя, че Сен проверява въжето и несигурното състояние на улуците, докато прибираше алпинистката екипировка в мешката си.

— Изкатерих се — обяви гордо. — Ти си доста добре сложен, но не би се справил. Хайде, Еверет Синг.

Беше побягнала и тичаше толкова леко и пъргаво, че сякаш почти не докосваше каменните плочи по покрива. От блещукащото зарево на защитното поле изглеждаше като сребрист призрак, небесна фея. Стъпките на Еверет не бяха толкова уверени. Мъглявата светлина превръщаше наклонения покрив в коварно място. Беше сигурен, че почувства как една керемида се плъзга изпод стъпалото му. Той замръзна. Сен вече го изпреварваше с цял покрив. Тя спря и погледна към него — единият ѝ крак бе на скосения покрив, а другият, потупващ нетърпеливо, на ръба на някакъв прозорец. Хайде, Еверет Синг, довери се на тялото си. Вратарски инстинкти. Просто различен начин, по който да ги оползотвориш. Той си пое дълбоко дъх. Не поглеждай надолу. Това бе неизменният съвет на Сен. Той се взря напред към момичето, сложило ръце на кръста си. И се затича. Тялото му усещаше различните наклони и издатини, хлъзгавите места по керемидите. Също като в реална версия на видеоигра от поредицата Асасинс Крийд . Сен се усмихна широко, след което се обърна и затича, а Еверет хукна след нея. Спря на едно място, където кула от деветнайсети век се подпираше на покрив от осемнайсети век.

— Видях ги да я вкарват тук. — Сен се плъзна покрай един прозорец, улови се за някакъв малък орнамент в горната му част и се наведе максимално напред, за да огледа фасадата на кулата. — Там долу има балкон. Мисля, че ще успея оттук. Между другото, Еверет Синг, не се опитвай да правиш същото.

Преди Еверет да е успял да подхвърли язвителен коментар, Сен бе на половината път нагоре по кулата, бърза като блед паяк. Викторианската готическа архитектура си имаше достатъчно места за улавяне с ръка или стъпване с крак, но сърцето на Еверет подскочи от страх, докато гледаше как Сен се издърпва само на върховете на пръстите си на толкова тесен перваз, че на него имаше място за стъпване, широко едва няколко сантиметра.

— Защо отиваш нагоре? — шепнеше сам на себе си той, докато Сен се изкачи на каменната балюстрада, обикаляща кулата, и затича. Тя отново го озари с една широка усмивка, помаха и зае триумфална поза. Чак тогава Еверет проумя стратегията. Сен извади отново въжето, завърза го за балюстрадата и го застопори. Плъзна крак и китка в клуповете и се спусна надолу по фасадата, за да се приземи леко на малкия каменен балкон. — Ами аз… — не успя да довърши.

Сен бе направила всичко това единствено заради него. Тя завърза въжето за мешката си, завъртя я няколко пъти, за да я засили, и я хвърли по посока на Еверет. Момчето я улови, развърза въжето, пъхна ръка в клупа и се хвърли. Ъгълът на кулата започна да приближава с ужасяваща скорост. Еверет се размина на косъм с него, залюля се над приклекналата Сен, а после — в обратната посока, докато тя контролираше постепенното му спускане, за да го приземи на каменните плочи до себе си.

— Трябва да има и по-лесен начин — отбеляза той.

— Може би, но нямаше да е толкова забавно. Виж.

Прозорецът и балконът бяха декоративни, добавени само от естетични подбуди. Прозорецът гледаше високо в горната част на голяма зала, цялата в трегери, гербове и портрети на бивши студенти, постигнали своето величие: викторианското схващане за Средновековието. През стъклото Еверет виждаше маса, разположена на издигната платформа, и фигури на хора, седнали в столовете зад нея. Пред масата, на пода в ниското, имаше две места. Не можеше да сбърка късата подстрижка на тъмната глава на капитан Анастейзия, а онази шапка, оставена на масата встрани, можеше да принадлежи единствено на Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.