Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Преминаваме, изключете полето.

Стената от мека светлина премигна и изгасна. Когато погледна надолу, Еверет видя още войници в пълно бойно снаряжение, които се изсипваха от бронетранспортьори и заемаха позиции по вътрешността на черната зона. Евърнес се плъзгаше бавно над оксфордските колежи. На Еверет този град винаги му бе приличал на дъската на някаква сложно замислена интелектуална игра — площадите, галериите и стените на колежите. Архитектурата бе сходна с тази в неговия свят — кулите бяха малко по-високи, квадратните площади малко по-големи, сводовете на галериите до известна степен по-мрачни, — но разположението им бе различно. Тук имаше колежи, които не съществуваха в света на Еверет. Сен извърши маневра над купола на „Радклиф Камера“ и Броуд Стрийт и се спусна над тихите колежански градини към определеното място за акостиране на Мюзиъм Роуд.

— Преминахме — обади се Шарки.

Лейтенант Кастинидис докосна опакото на ръката си. Защитната система отново оживя зад въздушния кораб, призрачна стена, която минаваше напряко през пасбищата и оголелите зимни дървета из колежанските поляни.

Еверет отиде при монитора за наблюдение откъм кърмата на Шарки и го придърпа надолу на подвижното му рамо. Увеличи картината докрай, като го фокусира върху чернотата, плиснала като киша срещу блещукащата защитна стена. Зоната на плисъка; церберът, обстрелян до черна слуз от онова, което сигурно беше концентрираната версия на същото това защитно поле; черната кипнала, къкреща маса, пълзяща по доковете и фасадите на Доклендс, притегляна от злия отлив на онази ужасна черна кула. Асоциацията се оформи в съзнанието му.

— Наан — прошепна той. — Разбира се. Нанотехнология.

Светлината почти бе изчезнала. Навигационните светлини на Евърнес , закотвен над Мюзиъм Грийн, огряваха отвъд покрива на параклиса. Лъчите обливаха заревото на защитното поле. Смраченото небе зад хоризонта от кули, шпилове и колежански покриви изглеждаше като подпалено от студен огън. Дори и в този празен, мрачен и призрачен свят университетското градче бе красиво, като последно пламъче в бурята или самотен глас, припяващ в тъмнината. Най-добрият научен университет беше Кеймбридж, но бяха изпратили Теджендра да учи в Оксфорд. Беше се превърнал в гордостта на семейството. Вижте го, нашият син, нашето момче е прието в най-великия университет! Един Синг! Момче от Батвала! Физик в Оксфорд! Нямаше значение, че не разбират с какво се занимава там; въпросът беше къде. Дори и пътят му във времето да го отведеше в друг град, в Лондон или различен университет, Оксфорд бе нещо, за което баба Аджит и нейните сестри можеха да се хвалят. Ако семейството бе разочаровано, че Теджендра не беше станал част от преподавателското тяло там, разочарованието бе по-смекчено от определени очаквания, че Еверет ще успее. Двама Синг в Оксфорд! Това щеше да отеква до края на света под покривите на пенджабската общност в Тотнъм.

И ето го и него, втория Синг. В средновековно помещение, в колеж, с изглед към вътрешен двор. Но този вътрешен двор, този колеж, не бяха от Оксфорд в света на Теджендра, а вратата и прозорците на тази средновековна стая бяха заключени. Еверет отиде при вратата. Разтърси я. Древен дъб, здраво залостен от външната страна.

— Ще се наложи да ви задържим, докато префектът има възможност да поговори с вас — беше казала лейтенант Кастинидис.

Старата колежанска стая беше удобна, макар и по стандартите на студент. Удобна и доста сигурна. Еверет би направил опит да избие вратата с ритник, но петстотингодишният дървен материал щеше да нанесе по-големи поражения по крака му, отколкото той по вратата.

Звук зад гърба му. Почукване по стъклото. Той се завъртя бързо. Сен висеше с главата надолу пред прозореца му, обрамчена от двойката арки. Беше увила крака около алпинисткото въже. Еверет изрази мълчаливо объркване: Как се измъкна? — а после и безпомощност: Не виждаш ли, че е заключено? Сен се усмихна широко все така наопаки, бръкна под ревера на палтото си и извади тънка, плоска лопатка с дължината на пръст. Пъхна я в дървената рамка, малко над ключалката. Еверет знаеше какво да прави. Той отиде при прозореца и внимателно плъзна лопатката навън. В средновековния здрач моновлакното бе почти невидимо. Една грешка можеше да му струва цял пръст. Сен улови дръжката, сключи я към другата и дръпна рязко. Моновлакното преряза чисто металния език на ключалката. Еверет отвори крилото. Сен направи елегантно, бавно салто на въжето и се приземи на крака.