Йен Макдональд - Бъди ми враг

— „И на челото ѝ имаше написано име: ТАЙНА; ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ И НА ГНУСОТИИТЕ НА ЗЕМЯТА“ — каза Шарки. — Върни се в смолните кладенци, изчадие сидимско!

Еверет стреля — част от секундата по-късно. Адският вълк се разлетя на парчета в експлозията на черната течност. Чернотата покапа от клоните на обраслите дървета и потече по фасадата на къщата и изящните извивки на изоставеното ауди.

— „Та ще очисти левийците, и ще ги претопи като златото и среброто“ — обяви Шарки, като вдигна оръжията си.

Капките черна тиня пробягаха по улеите между тухлите на алеята. Струйките се сляха, потекоха заедно в потоци, в локва около мъртвия териер. Локвата се надигна в мехур, по повърхността ѝ се стрелнаха шарки, сетне се свиха в спазъм и отново оформиха цербера.

— Оттегляме се, мистър Синг — каза Шарки. — Бавно. И гледай да оставам между теб и изчадието. Не сваляй очи от него.

Адският вълк приклекна. Наежен. Оголи черни зъби. От острите им ръбове покапа черна течност. Изръмжа. Ръмженето прозвуча като разкъсани черни неща.

— Бавно и постепенно, мистър Синг. Държа го на мушка. Не мога да го убия, но мога да го поизмъча. Колко патрона имаш?

— Четири.

— Аз също. И каквото е останало в револвера.

Недостатъчно , помисли си Еверет. Церберът се приведе още повече, а краката му се напрегнаха за скок.

— Когато ти кажа, бягай. Бягай така, все едно всеки дявол от деветте кръга на ада иска душата ти.

— Но, Шарки…

— Ти си единственият, който може да спаси кораба от този забравен от Бога свят. Готов?

И церберът скочи. Когато увисна във въздуха, сякаш закри цялото небе. В този момент Еверет разбра, че Шарки е мъртъв и че той е мъртъв, по-лошо от мъртъв — че ще ги погълнат, обладани; бяха обречени да се превърнат в бездушни кукли на конци в плен на мрака вътре, подобно на кучетата. А после се разнесе високо скърцане, което събори Еверет на колене. Звукът бе така остър, че се принуди да притисне ушите си с длани. Видя как адският вълк се превърна в голям, летящ плисък от чернота, който се изсипа на земята като пороен дъжд.

Въздухът се накъдри като мараня и се превърна във фигури с шлемове, бойни раници и броня в медни цветове. Шестимата войници обградиха Еверет и Шарки с прицелени оръжия. Шарки внимателно остави на земята пушката и винтовката, след което вдигна ръце. Кимна на Еверет да направи същото. Двама войници провериха пръските чернота по тухлената настилка. Единият вдигна нещо като сканиращо устройство. Другият насочи оръжието си към черното петно — оръжие, каквото Еверет дотогава никога не бе виждал.

— Няма активност, мадам — каза мъжът със скенера. — Мъртво е. За постоянно.

Вторият войник метна оръжието си през рамо и го закопча в скобата му.

Един от войниците пристъпи и докосна яката си. Сложно устроеният му шлем се разгъна като устата на насекомо. Като в „Хейло“ , помисли си Еверет. Във вътрешността на бронята се оказа жена в началото на трийсетте, с четвъртито лице и руса коса, която потъмняваше до черно в корените. Беше от тези, които виждаш в някое начално училище или докато търси място за паркиране пред „Теско“, а не в бойно снаряжение, след като току-що е размазала някакво зло, течно зомби без душа, из целия двор на провинциална къща в руини.

— Аз съм лейтенант Елена Кастинидис от отряд „Агистрат“ №27, Оксфордско командване — представи се тя. — Арестувани сте.

Седнал на перваза на средновековния каменен прозорец, Еверет гледаше към квадратния вътрешен двор долу. Вечерта запращаше дълги сенки от старите дървета образци във „Фелоус Гардън“ през спретнатите морави и добре почистените чакълести алеи. Последните лъчи дневна светлина улавяха шпила на параклиса и кулите на мястото, където колежът граничеше със „Сейнт Джайлс“. В задълбочаващия се мрак Еверет можеше да различи защитното поле, което блещукаше като ореол в здрача.

— Ей, тате — прошепна той. — Влязох в „Оксфорд“.

След като задържаха Еверет и Шарки, Елена Кастинидис бе действала отривисто и брутално.

— Събличай се! — заповяда тя.

— Какво? — озадачи се момчето.

— Събличай се! — каза отново тя с тон, от който ставаше ясно, че няма да потретва.

Еверет нямаше къде да се скрие от войниците, но можеше да обърне гръб на лейтенант Елена Кастинидис. Шарки вече беше свалил шапката си и се отърсваше от шлифера си.

— „Блажен оня, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му“ — цитира Шарки.