Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Ще пипам каквото си поискам, синко.

Трябва да е нещо от униформите, мислеше си Еверет. Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган бяха демонстрирали същото чувство за лично право, когато се бяха настанили в кухнята на майка му и настояваха за чай и препечени филийки, веднага след изчезването на баща му. Не, не униформите , помисли си Еверет. Шарпи. Еднакви са във всяка една вселена. Осъзна, че е започнал да мисли на езика на ветровиците.

— Давайте тогава — контрира я той, — стига да се чувствате достатъчно удобно при мисълта, че ако натиснете грешния бутон, можете да ни изпратите навсякъде в Целостта.

Беше лъжа; скоковият портал не можеше да се отвори без контролния панел, а Еверет беше поставил парола, която защитаваше действието, но бе достатъчно, за да накара лейтенант Кастинидис да отстъпи от бюрото му. Тя се вторачи в него.

— И кой си ти всъщност?

— Еверет Синг — отговори той. — И съм навигатор. — Спомни си гордостта в гласа на Сен, когато бе обявила, че е пилот на Евърнес . Усещането беше приятно. Донякъде възстановяваше самочувствието му след унижението при изоставената къща. Сен хвърли поглед на Еверет от мястото си на пулта за управление. Пусна му една тънка усмивка и повдигна няколко пъти вежди. Бона оми.

Лейтенант Кастинидис отиде при наблюдателния прозорец и спря пред него с ръце зад гърба. Еверет видя как Шарки настръхва от ярост. Това беше мястото на капитана, запазено за господаря и командира на Евърнес . Корабът летеше ниско, на двеста метра над опустелите земи. Магистрали, фабрики, градчета и имения — изоставени на природата… или онова, в което се бе превърнала тя. Слънчевата светлина намигваше от мъртви прозорци. Дъхът на Еверет секна. Далеч напред, като зора на хоризонта, мъждукаше слаба завеса от светлина. Приличаше на бледа светкавица, прорязала небето, която се раздвояваше и раздвояваше на греещи линии, трудно забележима срещу клонящото на запад слънце, сплетена и разплетена в паяжина от светлина.

— Какво е това? — попита той.

— Оксфордското защитно поле — отговори лейтенантът. — Засега Наан не са открили начин да го преодолеят. Не мисля, че дори опитват вече. Измина повече от година след последното масирано нападение.

— Наан. Чух ви да казвате тази дума и преди.

— Да, синко. И ще я чуваш още много пъти — лейтенант Кастинидис докосна комуникационния панел на гръдната си броня: — Отряд 27 до Оксфордската отбрана. Извършваме заход за сближаване. Вече трябва да имате визуален контакт — пауза. — Да, въздушен кораб е.

Еверет вече виждаше града зад мъждукащите стени. Слабата светлина улавяше кулите на колежа, шпиловете на църквата, сводестите галерии, вътрешните дворове и градините, парковете и проблясването на двете реки, които течаха към общата си среща.

— Бавно напред — нареди капитан Анастейзия, сякаш за да напомни сама на себе си, че все още можеше да издава заповеди.

Сен издърпа назад лостовете за ускорението. Еверет полетя по инерция над предградия и улици, също толкова празни и занемарени, колкото и тези на Лондон. Въздушният кораб идваше от югоизточна посока, над Темза и мочурищата около колежа „Крайстчърч“. Точно пред тях защитната мрежа блещукаше като намаслена вода. Извън нея имаше сгради, подобни на начупени, прогнили зъби, парчета черепи и мъртви кости. Зад нея бяха движението, животът: вятърни турбини, които се издигаха по-високо от дърветата от другата страна на Крайстчърч Медоу, с пасящи крави из оределите зимни тръстики около постаментите им; превозни средства, пешеходци, дори велосипеди; подранили светлини, запалени зад прозорците. По линията, където защитното поле докосваше земята, Еверет видя черен пръстен. Лъскаво, втечнено черно, замръзнало на разтечени локви. Беше същата черна течност, която бе видял по-рано през деня, пръсната по цялата алея пред провинциалната, буржоазна лятна къща.

— Това е ЕМ поле.

— Обяснете, мистър Синг — обади се капитан Анастейзия. Евърнес приближаваше блещукащата светлина.

— Електромагнитно поле. Уврежда компю… комптаторната електроника. Ще изпържи… — Еверет едва не си прехапа езика.

— Ще изпържи какво, синко? — попита лейтенант Кастинидис. Тя кимна. Един от войниците зае позиция между Еверет и Доктор Квантум. Друг изключи сръчно Инфундибулума.

— Не! — изкрещя Еверет.

Войникът го обездвижи. Шарки бе изскочил от мястото си. Щрак-щрак-щрак. Оръжията извадени. Лейтенант Кастинидис завъртя Доктор Квантум в ръце. Тя произнесе в опакото на ръката си: