Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Да ти се намира още от халвата, Еверет Синг? — попита Сен. Еверет ѝ подаде кесията. Сен си взе едно кубче и отхапа от него. Кимна одобрително.

— Може би само част от нея се е развалила. Това е бона на вкус. — Тя се изправи и придърпа по-плътно завивките около себе си. — Бих станала, ако бях на твое място, Еверет Синг. Едва ли искаш да изгубиш хубавките си крачета.

Еверет прибра крака, когато шлюзът започна да се затваря. Запечата звездите, нощта и студа с едно окончателно щракване.

— Идваш ли, Сен? — извика от витото стълбище по обратния път към жилищната палуба.

— Ще поостана малко тук, Еверет Синг — извика в отговор тя.

— Било е само сън — каза Еверет.

— Нищо подобно. Не искам да ми се присъни пак. Понякога преспивам тук, на дъното на кораба, с въздуха под мен. Понякога, ако е топло като в Амексика, се събуждаш и фюзелажът е топъл на бузата ти и можеш да подушиш във въздуха зелените растящи неща и океана. Остани с мен, Еверет Синг.

— Какво?

— Всичко е наред, няма да те поизпотя или нещо от тоя сорт. Просто сън. Не искам да се връщам в онази каюта, нали разбираш, не и тази вечер. Не искам да съм съвсем сама — тя се сви на кълбо върху нанокарбона, досущ като коте през зимата. — Студено ми е, Еверет Синг.

Еверет се настани внимателно до нея, като придърпа завивките плътно около себе си. Сен имаше право; когато бяха двамата, беше по-топло и по-уютно. Той се притисна към нея, като през цялото време се питаше дали е правилно или неправилно и кое беше правилно или неправилно в света на Евърнес , въздушен кораб на ветровиците, изгубен на враждебна, чужда Земя. Точно тук и сега беше единственият му свят и правилата бяха пред очите му. Той прегърна Сен, увита в нощните завивки.

— Еверет Синг?

— Какво? — той отдръпна ръка, сякаш към нея се бе стрелнала усойница.

— Когато почука на вратата ми.

— Да.

— Когато чу…

— Да, ти…

— Млъквай. Слушай, Еверет Синг, никога повече няма да го чуеш. Никога, никога, никога.

Еверет се пробуди на твърдата товарна платформа натъртен и вкочанен. За момент не можа да прецени къде е. В следващия миг успя да си припомни как се е озовал там. Спомените нахлуваха. Краката на Сен, люлеещи се над празното пространство. Сен, хвърляща халва в мрака. Плачът на Сен в нощта. Топлата Сен до него, подобно на котенце, свито на кълбо на крайчето на дивана. Сен бе изчезнала, а на него му бе ужасно студено. Той се изправи на крака. Всяка кост в тялото му проскърца. Имаше главоболие. Никога не го болеше глава. Опита да изтрие съня от очите си и видя Макхинлит, който го наблюдаваше развеселено през ръба на чашата си с чай. Наля във втора чаша и кимна на Еверет да се присъедини към него.

— Откога стоиш тук?

Чаят беше много силен и много горещ. Еверет уви пръсти около чашата — „Тотнъм Троджънс“ — и позволи на топлината да се процеди в ставите му.

— Достатъчно дълго — отвърна Макхинлит.

— Тя имаше кошмар — обясни Еверет. — Някой трябваше да остане с нея. Не искаше да се връща в каютата си.

— О, не съм се съмнявал и за миг. На тази полони ѝ се угажда малко повече и тъй като сме екипаж, а не семейство, смята, че е малко по-пораснала, отколкото е в действителност. Смята, че няма нужда някой да се грижи за нея, но е обратното. Всички имаме. Саби, мистър Синг? — Макхинлит плъзна един гаечен ключ през работния плот към Еверет, който все още беше увит в завивките си. — Когато си готов, можеш да дадеш едно рамо да задвижим онази голяма вятърница, за да си намелим електричество. Свърши нещо полезно.

Но Еверет бе прекалено оглупял от съня, за да е каквото и да е друго освен безполезен. Чисто нов ден, а не можеше да мисли; небето беше ясно, а в главата му имаше облаци; студът бе остър, а мозъкът му — затъпял. После беше изтървал гаечния ключ за трети път. Когато се спусна по високия бял стълб на вятърната турбина, Макхинлит извика надолу към него:

— И къде си мислиш, че си тръгнал, малки младежо? Завържи ми ключа на въжето и си задръж двата леви лали твърдо на сушата. Днес си ми толкова полезен, колкото кокили на глиган.

От отворения шлюз за зареждане на Евърнес се спускаше нечия друга фигура. Спускаше се стремително по алпинисткото въже с развети пешове и пърхащо по вятъра перо на шапката: Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.

— Може да отидеш на лов за нещо свястно за вечеря — извика Макхинлит. — Започва да ми дотяга от сааг чана 9 9 Индийско вегетарианско ястие със спанак и нахут (също чана сааг). — Б.пр. , без да ми се обиждат.