Йен Макдональд - Бъди ми враг

Той се събуди и се изправи незабавно. Задъхан, вторачен. Какво, къде? Един поглед на обкръжението почти не свърши работа, за да надвие дезориентацията. Намираше се в хамака си, полюляваше се леко в малката каюта на борда на Евърнес , който пък се полюшваше от вятъра на котвените въжета, но нещо не беше наред. Нечий писък. Беше се пробудил от звук, започнал като нисък хленч, преди да изригне в ужасен писък с цяло гърло. За момент Еверет си помисли, че се е разнесъл от собственото му гърло. Не, чуваше, че някой едва си поема дъх. Звукът идваше от съседната каюта. Еверет навлече някаква топла дреха и отиде да почука на вратата.

— Сен?

— Какво?

— Добре ли си?

— Махай се.

— Будна си.

— Добре съм.

— Помислих си, че чух…

— Казах, че съм добре .

Еверет стоеше, притиснал чело в нановъглеродната преграда. Почувства как резето на вратата се вдига.

— Не, не съм.

Сен се бе увила в завивките от хамака си. В мъждивото каютно осветление изглеждаше мъничка и бледа. Очите ѝ бяха широко отворени и изплашени. В каютата ѝ цареше обичайната неразбория от разхвърлени дрехи, натрупано оборудване, въжета и парчета хартия с идеи за нови карти таро. Стискаше безценното тесте в ръка, която приличаше на закривени птичи нокти. Любимите ѝ ръгби играчи гледаха от височината на плакатите, окачени с кабарчета по стените. Еверет подуши застоял въздух и момичешка пот, непрани чаршафи, странни мускусни аромати и уханията на Сен.

— Какво има?

Нощните светлини сякаш я смалиха още повече. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че няма да ѝ хареса. Беше така ожесточена, така предизвикателна и готова да се отбранява.

— Сънувах нещо, ясно? Мийзи сън. — Сен потръпна. И не само заради зимния студ, който се прокрадваше от обширните празни пространства на Евърнес в затоплената малка каюта. — Не искам да се връщам там, не, не. Не искам отново да заспивам, никога повече, не. Ела с мен, Еверет Синг. Да поседнем. Помогни ми да остана будна.

Тя завъртя завивките около себе си като мантия на монарх. Еверет се мушна в своята каюта, за да вземе завивките от собственото си легло, както и една хартиена кесия с последно приготвената грис халва. В комплект със запазената му марка от горещ шоколад с щипка чили, винаги успяваше да повиши настроението на капитан Анастейзия. Можеше да свърши също толкова добра работа и с осиновената ѝ дъщеря.

Сен го отведе до товарната палуба. Дъхът на Еверет излизаше на пара. Кондензацията капеше от всеки парапет и всяка колона. Сен завъртя копчето на контролната си гривна. Товарната платформа се поклати и започна да се спуска плавно. От студа едва не му секваше дъхът. Нощта бе абсолютна чернота, без ни една светлинка. Небето бе чисто и докато се спускаха надолу, на Еверет му се струваше, че е заобиколен от звезден ореол. Сен спря платформата.

— Хайде, Еверет Синг. — Тя седна на ръба и спусна крака в мрака. Уви се по-плътно в завивките. — Имаш ли си някое място, Еверет Синг?

— Какво имаш предвид?

Сен потупа платформата до себе си. Еверет седна. Отпусна предпазливо крака над бездната. Звездите бяха великолепни. Никога не бе виждал толкова тъмни небеса, дори в Пенджаб, където Теджендра го бе завел, за да го запознае с роднините им от Индия.

— Място, където си ти .

— Имам, но не е на кораба. А… — Думата едва не го задави. Душът, където под топлата вода се появяваха най-добрите идеи и най-ясните мисли; тихият, слънчев кът в градината, където можеше да си седи по цяло лято само по шорти и нищо друго и да поема горещината; бюрото до прозореца в стаята му, откъдето се откриваше изглед към улицата. Нямаше ги. Не просто ги нямаше, бяха отнети от някой, който приличаше на него, говореше и миришеше като него, звучеше и харесваше нещата, които той харесва, смееше се на съвсем същото, познаваше познаваното от него. Който обаче не беше той.

— У дома?

— Да.

Опита отговорът му да прозвучи равно, неемоционално, хладно. Но не можеш да изгубиш дома, семейството, света си от своя зъл двойник, без емоцията да се прокрадне в гласа ти и да го разколебае.

Сен залюля крака.

— Тук ми харесва. Хубаво ми е под мен да няма нищо. Да се чувствам откъсната. Свободна от гравитацията. Тук горе схващам по-ясно нещата. Чух ги, Еверет Синг. Хората в кулата. Чух. Бяха в стаята ми. О, и викаха името ми, и сред тях имаше един глас, един сред милионите в кулата, и когато го чух, разбрах откъде знаят името ми.