Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Къде са всички хора? — попита Сен.

Дронът се спусна ниско над старите докове и кейове на Кучешкия остров. Нямаше постройки, нито пътища, никакви конферентни центрове, хотели, ресторанти или спортни клубове. Всяка открита повърхност бе покрита с нещо, което наподобяваше масленочерна течаща лава, езици, гребени и перки на нещо тъмно и наполовина втечнено. Подобно на лавата, беше в движение. Потоците и езиците капеха и се разпространяваха, сливаха се, оформяха нови, краткотрайни форми и шарки, които съществуваха само толкова, колкото отново да се разпаднат в тъмнината. Балони, гръбнаци, кубове, деликатни триизмерни перки, десени, водовъртежи и спирали, неща, които приличаха на цветя или на въртящи се зъбчати колела, миниатюрни градове. Сен приближи дрона; камерата приближи изображението. Еверет видя, че повърхността на чернотата вреше от движение, че шарките, които изплуваха и се потапяха, бяха съставени от по-малки, подобни шарки, че всичко бръмчеше като рояк насекоми. Малки насекомоподобни движения, шарки, направени от подобни, по-малки шарки. Това бяха фрактали, като онези в Множеството на Манделброт, от които бе сънувал кошмари, че пропада завинаги през безкрайни математически уравнения.

Мислеше си, че и преди се е страхувал. Вече знаеше какво е истински страх.

Сен оттегли и издигна дрона. Полетя право към тъмната кула. Сега мрачният, опушен ореол, който заобикаляше острия шпил, дойде на фокус. Птици. Бяха черни птици. Но птици, които се сблъскваха една в друга, сливаха се и се разделяха отново на две птици, или дузина по-малки птици, или птиците се сливаха в едно голямо летящо нещо, което никак не приличаше на птица. Птици с повече от две крила или птици с въртящи се вертолетни перки вместо крила. Птици, които правеха неща, които не можеше да стори никоя друга птица. Рееха се като скорци около дрона, стрелкаха се, пикираха около него, докато Сен внимателно го насочваше все по-навътре.

Повърхността на кулата дойде на фокус. Лица. Беше направена от човешки лица. Вградени в черната, бръмчаща повърхност на кулата. Лица на мъже и жени, млади и стари, деца, бебета, милиони. Чертите им бяха разкривени, а устите — разтворени в безкраен писък. Микрофоните на дрона бяха малки и с минимална функционалност, но бяха достатъчно чувствителни, за да позволят на този всеобхватен писък от милиони гласове да изпълни мостика на Евърнес . Проникваше в душата на всеки. Еверет беше сигурен, че никога няма да чуе нещо по-ужасно.

— Ето къде са отишли всички хора — каза той.

Капитан Анастейзия приближи до комуникационната конзола на Шарки и прекъсна връзката. Мълчанието бе като секната болка, но Еверет знаеше, че част от него никога няма да престане да чува онзи безкраен вой, който се простираше над мъртвия Лондон.

— „А чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ — каза Шарки. Гласът му бе нисък, мек и препълнен с боязън от Бог, или нещо по-лошо от Бог.

— Мис Сикссмит, върнете дрона и задействайте пропелерите — нареди капитан Анастейзия. — Искам веднага да напуснем това потискащо място.

Той се пробуди разтреперено и с вик. Огнени сънища, ракетни сънища, лазерни сънища. Експлодиращи гробове, от които във въздуха се разлитаха пламтящи кости. Ангели, пропадащи с пъклени крила. Горящи дървета.

Това не беше сън. Бяха спомени.

— Еверет? — Почукване на вратата. Тъкмо това го бе събудило, почукването, името.

— Минутка.

Еверет М опита да разплете съня от спомена. Сражение. Имаше сражение, в гробище. Под ноктите му имаше пръст, гробищна пръст. Сред надгробните плочи и дърветата той се бе сражавал със своя враг, своето копие. Еверет Синг. Споменът го връхлетя изведнъж. Бяха избягали благодарение на някаква хитрина с Портала на Хайзенберг, който бяха откраднали. Божичко, беше студено. Да не би отоплението да беше повредено? Еверет сложи ръка на радиатора и я отдръпна със стреснат вик. Беше усилен докрай. Измръзнал и прегладнял. Изпитваше страхотен глад. Изяде цяла кутия зърнена закуска, след като се върна от битката в „Абни“, но дори не беше започнала да го засища. А душът, за да се отърве от мръсотията и дима, изгнилите листа и кръвта от летящите каменни парчета, които го бяха уцелили, дори не успя да се докосне до ледовете в сърцето му.

Вратата се открехна. Главата на Лора надникна вътре.

— Еверет? Някой е дошъл да те види.

— Ако е Райън, кажи му, че ще се видим по-късно.