Йен Макдональд - Бъди ми враг

Шок: не се случи така, че всички да възкликнат едновременно или да се отдръпнат ужасено с вдигнати ръце; шокът е нещо, което усещаш като електричество, което подушваш като промяна във времето. Шокът е химия.

— З 1е под ембарго, мистър Синг — обясни капитан Анастейзия. — Напълно, абсолютно.

— Трябва да отидем там.

— От таласъмите и страховете, и ужасите на нощите ни, ще ни опази Той и неговата доркас — каза Сен. Стискаше здраво картите таро „Евърнес“ в ръка.

В същия момент се обади и Шарки:

— „Ще пратя върху вас и глад и люти зверове, които ще те обезчадят; мор и кръв ще преминат през тебе; и ще нанеса меч върху тебе.“

— Преди петнайсет години всички пътувания между равнините до З 1бяха прекратени — каза капитан Анастейзия. — Порталите на Хайзенберг бяха запечатани. Никой не знае защо. Но бих рискувала с предположението, че трябва да е истински ужасно, за да наложат карантина на цял свят. А ти предлагаш да отведеш моя кораб, моя екипаж и моята дъщеря там.

— Да — произнесе Еверет Синг.

Друг отговор нямаше. Беше отправил толкова молби към капитан Анастейзия и нейния кораб, толкова пъти бе настоявал и ги бе излагал на опасност, и все така не виждаше края на всичко това. Но докато си го помисляше, вече бе наясно, че тя е стигнала до същото заключение, че единственият начин всичко да свърши е да се отиде докрай, където и да бе този край.

— Е, знам само, че не можем да останем още дълго в този свят — каза капитанът. — Мистър Синг, отведете ни оттук. — Тя откри един неповреден микрофон: — Мистър Макхинлит, насочете мощностите ни към скоковия портал. Когато прецените, мистър Синг.

Еверет отвори Инфундибулума. Беше лесна работа да открие точката в З 1, която отговаряше на същата позиция над футболното игрище „Уайт Харт Лейн“. Завлачи я в Скоковия контролер. Таблото светна в зелено. Той натисна бутона.

Вуум и Еверет Синг бе изчезнал.

Тишина из улиците на Лондон. Над Клаптън Комън и Парк Манър се чуваше единствено как гарваните си отправят обиди. От Уингейт Естейт се разнасяше писъкът на враждуващи котки, висок като пистолетни изстрели в неподвижния въздух. Гълъбите гукаха. В далечината виеха кучета и в гласовете им се долавяше вълче минало. Никакви ритмични звуци от басовите колони на тунинговани автомобили по Стърлинг Уей, никакъв рев от кацащи реактивни самолети по посока Хийтроу и Силвъртаун. Утринното небе бе ясно, твърдо синьо, чист януари. Не го бе надраскала и една самолетна следа. Нищо не помръдваше — във въздуха, по цялата Земя.

Сен завъртя месинговия тракбол и изпрати малкия наблюдателен дрон надолу по Стамфорд Хил. Будлеята растеше на воля из канавките и плоските покриви на гори от оголели клони, клечки и сухи кафяви туфи от миналогодишни пурпурни цветя. Тревата растеше нагъсто из пукнатините по бордюрите и тротоарите. Дървесни корени бяха надигнали плочите. Отломки от рухнали витрини се търкаляха по улицата: парчета от пластмасови реклами, купчини счупено стъкло. Избитите прозорци на магазините изглеждаха като кухите орбити на черепи. Встрани по пътя стояха няколко изоставени автомобила. Прозорците им бяха станали на сол. Тапицерията им беше позеленяла и по нея никнеха мъх и бурени.

Сен извика тихичко и накара дрона да увисне във въздуха. Всички видяха какво я бе накарало да го спре — блед крайник. Тя обърна камерите. Кукла, лежаща като жертва на убийство на улицата, с една протегната ръка. Пластмасовите ѝ коси бяха сплъстени от стихиите. Очите ѝ бяха най-лошото: черна празнота.

Някога са те обичали , помисли си Еверет.

От равнина до равнина, от свят до свят, от точка до точка. Евърнес се появи на същите географски координати, откъдето и бе напуснал света на Еверет: на сто метра височина над „Уайт Харт Лейн“. Двата стадиона едва ли можеха да се различават повече. Покривът на този беше хлътнал и на места рухнал. Една от прожекторните кули бе съборена. Игрището приличаше на джунгла от бурени, храсти и задушаваща будлея, през която едва можеха да се видят остатъци от бяла маркировка. Мрежите на вратите бяха разнищени. На напречните греди бяха накацали гарвани. Мъртъв стадион в мъртъв град.

— Лондон, обади се, Лондон, обади се — повтаряше отново и отново Шарки, притиснал едната слушалка към ухото си. — „Тогава рекох: Господи, докога? И Той отговори: Докато запустеят градовете, та да няма жител, и къщите, та да няма човек, и страната да запустее съвсем.“