Йен Макдональд - Бъди ми враг

Капитан Анастейзия приближи до големия прозорец. Беше скръстила ръце зад гърба си и от известно време се взираше в пустошта. Празни улици, празни коли и празни къщи. Празен град.

— Утре — заповяда тя. — Никой няма да ни потърси тук, така че да използваме момента да поспим. Според мен ще ни е от полза. По каюти и хамаци. Утре ще разгадаваме загадки.

Еверет вися в хамака си в продължение на дълги, безсънни часове. Толкова много, прекалено много. Толкова много светове, толкова много бягане и сражения. Главата му се въртеше: друго негово „аз“. Двойник. Отражение. Кукувиче в гнездото му. От всичко, което бе сторила досега Шарлът Вилие, това бе най-неприятното и най-безмилостното. Не се съмняваше, че ще намери баща си, там някъде из Целостта на световете. Но да вземе друго негово „аз“ и да го превърне в… какво? Кибернетична машина за убийства? И като си помислеше, че това нещо е отседнало в дома му, че спи в леглото му, живее с майка му и с Виктъри-Роуз…

Никой не може да спи в мъртъв град. Тишината бе по-оглушителна от който и да е уличен трафик или буря.

На сутринта Еверет забърка последните яйца за закуска. Екипажът ги изяде с апетит на мостика, докато наблюдаваха за признаци на живот в мъртвия град и се надяваха на отговори на мистерията какво го е убило.

— Капитане — обади се Шарки и интонацията му накара Еверет да откъсне очи от изгледа през прозореца. Вилицата направи пауза на половината път към устата му. — Камерите на кърмата. — Шарки превключи образа на мониторите.

Всички придърпаха увеличителни стъкла върху миниатюрните дисплеи. Еверет почувства как стомахът му замръзна в миг на подлудяващ страх, страха от това да видиш нещо толкова различно, толкова странно, толкова нередно , че умът е неспособен да го обработи и единственото безопасно нещо е да изпиташ страх.

Евърнес лежеше над „Уайт Харт Лейн“ като стрелката на компас. Носът му сочеше на север, а опашката на юг. На юг, зад тях, се простираше Лейтън, а отвъд него Кучешкият остров. В света на Еверет Кучешкият остров сам по себе си бе цял град, заедно с небостъргачите, корпоративните центрове и бизнес парковете. Беше прелетял оттам със Сен. Онова бе светът на Еверет.

В този свят Кучешкият остров бе превзет от огромна кула, черна като петрол. Еверет бе виждал снимки на „Бурдж Халифа“ в Дубай, най-високата сграда в неговия свят. Това нещо — повече острие, отколкото кула — беше пет, шест пъти по-високо от Кулата на Халифа. Трудно беше да се прецени колко точно е високо; стесняваше се до добре наточен връх. Беше като нож, излизащ от сърцето на доковете. Пронизваше небето. На максимална разделителна способност повърхността му сякаш се движеше и улавяше светлината като течност в движение. Ограждаше го мрачен ореол. Всичко в него бе нередно: височината му, остротата, геометрията. Еверет разбра — всички на мостика разбраха по силата на чистия инстинкт, — че нещото, което се надигаше от тъмното сърце на Доклендс, е причината за изоставения Лондон.

— Обърни ни, Сен.

Сен завъртя бавно Евърнес около центъра му на тежестта.

— Мистър Макхинлит, пуснете дрона.

Камерата се отдалечи от изоставената кукла. Сен накара дрона да се издигне бързо, след което прелетяха покрай задушените от бурени комини на Хакни Даунс и мъртвия Долстън. Домът ми е там долу , помисли си Еверет. От канавките растяха храсти, на тавана гнездяха гълъби, всички прозорци бяха натрошени, а килимите бяха подгизнали от дъжда. Спомни си колко ужасно изглеждаше истинският му дом в нощта, когато се прибра от срещата с Колет Харт и откри вратата разбита и всичко в къщата преобърнато. Вече знаеше кой го е сторил и знаеше какво е търсила.

Дронът продължи полета си нататък и се насочи към тъмния шпил. Сега Еверет започна да вижда малките разлики, скрити от големите разлики, които правеха този свят напълно различен от неговия. Онези автомобилни скелети: бяха източени, ниски и аеродинамични като колите от футуристичните научнофантастични филми. Къде бяха електропроводите, телефонните стълбове, мачтите на мобилните оператори? Колкото повече приближаваше дронът към Доклендс, толкова по-често се появяваше и модерна архитектура сред по-старите сгради. Сградите бяха с формата на облаци или на онези странни прозрачни същества на дъното на морето, или на цветя и семена, изплетени от паяжина и стъкло. И те бяха също толкова изоставени, колкото старите сгради от бетон и стомана, с напълно изпочупени стъклени стени, така че единственото останало от тях бяха красивите скелети. Еверет виждаше под руините, че това е бил високотехнологичен свят, далеч по-напреднал от собствения му. И нещо го беше унищожило.