Йен Макдональд - Бъди ми враг

— На километри оттам сме, Сен. Сега го няма.

Капитан Анастейзия не заповяда пълен стоп, докато черната кула не остана далеч зад хоризонта. Дори и тогава бе откарала кораба още по-нататък, над празната земя. Бяха спрели, само защото Макхинлит забеляза редица стари вятърни турбини, накацали по един варовиков скат, и бе настоял капитанът да хвърли котвите там, откъдето можеше да открадне малко електричество. Земята далеч под краката на Еверет бе единственото останало от графство Оксфордшир.

— Аз съм там вътре, Еверет. Ето как ме познаха и откъде знаеха името ми. Сигурна съм. Помниш ли, когато ми каза, че съществуват много мен там, сред Множеството на световете. А аз спорех, че има само едно мен, че съм уникална. Не е вярно. Сигурна съм. Чух я, Еверет. Там е, заедно с останалите и не може да излезе. И тъй като не може да излезе, иска да умре. Но не може и да умре.

— Било е сън, Сен.

— Не, не беше. Видя онези лица, чу ги. Аз я чух. Беше там и беше мен. — Сен люлееше крака над мрака. Тя прехапа устна.

Еверет измъкна кесията с халва изпод завивките си.

— Хапни малко. Аз я направих. Шамфъстък и кардамон. Любимото ти — той разтърси кесията. Шумоленето на хартия беше възможно най-обикновеният, глуповат звук във вселените. Лудостта и мракът се оттеглиха малко по-назад. — Халвата на Еверет… — той отново разклати кесията, опитвайки да я изкуши. Сен си взе парченце, но не го изяде.

— Чух и други, Еверет. Чух теб.

При което Еверет почувства вледеняване, което не се дължеше на нощта или зимата, студ от нещо ужасно и чудовищно, и отвъд способността си да го обясни.

— Заради това са затворили този свят, нали? — произнесе Сен. — Мислиш ли, че е останал поне някой? Боя се, че ако се застоим прекалено дълго, ще свършим в онази голяма черна кула, мен до моето мен. И двете ще пищим.

— Не говори така, Сен.

— Защо ни доведе тук, Еверет Синг? — гневът в гласа ѝ го шибна като камшик. Никога нямаше да успее да свикне с внезапните промени в настроението на Сен. — Мразя този свят, плаши ме. Защо сме тук?

— Няма да останем и секунда повече, отколкото трябва. Имаш думата ми.

— Каквото и да търсиш, каквото и да си мислиш, че ще откриеш, то не е тук. Тук няма нищо.

Сен даваше глас на всичко, от което Еверет се опасяваше.

— Има. Трябва да има.

— Нищо не „трябва“, Еверет Синг. — Сен отхапа от кубчето халва. Сдъвка го няколко пъти и направи физиономия. — Не е както трябва на вкус.

— Винаги така я правя.

— Не мисля, Еверет Синг. Има вкус на нещо, което само един оми с глупости в главата може да сготви. Все едно си смесил всички неща, които те плашат до смърт и те карат да се чувстваш така, натъжен и мрачен. Неща, които не са хубави на вкус. Горчиви неща — тя запрати остатъка от халвата в нощта. — Съжалявам, Еверет.

— Той е със семейството ми. Заедно с мама и Виктъри-Роуз.

Сен не отговори. Кондензацията, полепнала по товарната платформа, започваше да замръзва.

— Беше аз — продължи Еверет. — И са му направили нещо, за да го превърнат в най-върлия ми враг. Какво са му казали, как са го накарали да се съгласи на подобно нещо? В Множеството не съществува свят, където хората се раждат като него. А мама и Виктъри-Роуз, и всичките ми роднини, и всички в училище, и всичките ми приятели си мислят, че той съм аз. Мислят си, че съм се върнал. Просто се появява и превзема живота ми. Целия. И ме победи.

— Нее… Ти го заблуди. Беше бона трик. Не знаех, че е възможно да отвориш онзи ми ти портал право на мостика. Фантабулоза.

— Той ме победи, Сен. Отидох да взема мама и сестра ми. Известно му беше, че идвам. Откъде? Защото той е аз. Би постъпил по абсолютно същия начин. Отидох да ги спася и се провалих. И заради това сега са в още по-лошо положение. Сигурно очакват да опитам отново. Няма да ги изпуснат от поглед. И знаеш ли какво? Той дори не полагаше усилие. Има достатъчно огнева мощ да превърне Стоуки в шлака. Можеше да ни нареже на парчета. Срита ни добре и дори не се изпоти.

Той почувства тежестта и топлината на Сен до себе си. Косата ѝ погъделичка лицето му.

— Не се замислях за това. Не и наистина. Какво е да бъдеш ти. Беглец по равнините и всичко останало. Човек го чува и си мисли: еха, толкова е вълнуващо, но… ами… аз все още си имам нещата наоколо. Корабът, мама, омитата. Семейство.

— Ще си ги върна. — Гласът на Еверет бе пълен с яростна решимост. — Всички. Мама, татко, всички. Попита ме защо ни доведох тук? Защото тук нещата се променят. Тук преставаме да бягаме. Стига бягане. Вече няма да ни преследват военновъздушни кораби, летателни апарати на въздушна възглавница, самолети, Шарлът Вилие, злият ми близнак убиец. Тук всичко престава и ще намерим онова, което ми е известно, че е тук. И когато го намерим, вече няма да бягаме. Ще се изправим срещу тях. Ще им се опълчим.