Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Да — прошепна той.

Калкулацията му беше съвършена. Беше накарал Евърнес да скочи точно над стадиона.

— Къде сме? — попита Сен.

— „Уайт Харт Лейн“ — отговори Еверет. Чувстваше се могъщ, чувстваше се победител, все едно беше отбелязал гол точно между гредите на онази врата там долу. Когато Сен го погледна объркано, той обясни: — „Тотнъм Хотспър“. Единственото място, където няма да потърсят въздушен кораб. През цялото време над стадиона виси по някой, за да рекламират нещо. Скрити на открито. По времето, когато им хрумне, че не би следвало да сме тук, вече няма да ни има.

— И защо сме тук, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.

— Защото тук е семейството ми — отвърна Еверет. — И възнамерявам да си го върна.

Трябваше да има някакво правило. Ако вали през първия ден от срока, училището се отлага. Без дали, без но, никакви възражения. Автоматично. Допълнителен почивен ден. Снежен ден.

Еверет М се бе събудил дълго преди странната светлина, която винаги казва натрупан сняг , да започне да огрява през спуснатите завеси. Не можеше да спи в това легло. Беше хлътнало на същите места, удобно на същата страна, поддаваше и беше твърдо по съвсем същия начин, но не беше негово. Така че лежеше, вперил поглед в тавана или в греещия дисплей на цифровото радио, докато завесите не се превърнаха в равнина от жълто-сиво. Светлина като тази не толкова е отразена от земята, колкото идваща директно от небето — Еверет М го знаеше. Той отиде при прозореца и видя градината, живия плет, покривите под чист, девствен сняг. Докато лежеше буден в това чуждоземно легло, на този чуждоземен свят, бе натрупало мълчаливо, невидимо, дълбоко, сняг върху сняг.

Той потръпна.

По времето, когато излезе от училище, чистотата на снега бе нарушена. Човешките стъпки чертаеха пътеки от порта до порта, автомобилните гуми бяха отпечатали сиви, ледени следи по пътя. Снегът превръщаше в нещо видимо крайните цели и намерения на всички. На Стоук Нюингтън Хай Стрийт високопроходимите автомобили, собственост на училището, се бяха подредили броня до броня, със замъглени прозорци, с ауспуси, произвеждащи смог, с гуми, които превръщаха снега в мазна, черна киша. Следите от лапи през Гробищния парк „Абни“ свършваха пред червено петно и няколко пера. Снегът се бе стаил около раменете и главите на каменните ангели като одежди и корони.

Снежните топки го удариха, когато излезе от Кучешката наслада. Две по гърба и една в слепоочието. Той се завъртя, изненадан и побеснял. Яростта подхрани технологията в него. Еверет М почувства трепета от зареждащите се лазери. По пръстите му се появиха линии. Той ги накара да се затворят с усилие на волята. Еверет М имаше своите фантазии за могъщество. Всеки си има такива — хората си представят, че разполагат със суперсили, с които могат да отмъстят за всяко пренебрежение, всяка обида и несправедливост. Побойниците рухваха, саркастичните възрастни се стапяха. Но никой никога не го постигаше. Не съществуваха суперсили. Не съществуваха супергерои. Сега обаче имаше герой. Той си представи как загребва сняг в шепите си и го стиска толкова здраво с усилените си способности на Трин, че се превръща в лед. Можеше да се втурне към тях толкова бързо, че какъвто и отчаян опит да направеха да избягат, никога не биха му се измъкнали. Можеха да опитат да го обстрелят със снежни топки, за да го забавят, но във въображението си виждаше как разтваря пръстовите си лазери, за да проследи и да изпари снежните топки само за едно мигване на окото. Пуф-пуф-пуф-пуф. Без значение в коя посока направеха опит да побегнат, щеше да ги залови и да ги уцели с ледените топки толкова силно и точно, че щеше да ги заболи, наистина да ги заболи. Щеше да остави съобщение — никой да не посяга на Еверет М Синг. Слухът щеше да се разпространи из училището. Знаеш ли го онзи зубрач, вратаря? Чу ли какво направил?

Не. Не можеше да постъпи така. Първото правило на супергероите е: Винаги опазвай истинската си самоличност.

Дюдюкане и подвиквания от храстите.

— Ей, Еверет…

— Къде прекара Коледа?

— Трябваше да си останеш там; по-добре от тази дупка.

— Добре съм — извика Еверет към заснежения пейзаж. — Наистина.

Никакъв отговор, разбира се, но всичко беше наред. По-добре от наред. Беше „добре дошъл“. Не всеки на този свят е твой враг.

През цялата сутрин Еверет М опитваше да избегне момчето. В залата за събирания, където мисис Ейбрахамс — същата зала за събирания, същата учителка — пожела на всички добре дошли за новия срок и беше посрещната с въздишки и пъшкане, когато обяви, че парната инсталация на училището разполага с гориво за триседмични снегове и следователно часовете не се отлагат, той беше изчезнал в тълпата. Излизаше забързано от часовете, като използваше сетивата си на Трин, за да остави възможно най-много хора между себе си и онова момче. Откри начини да избягва минаването покрай шкафчетата. В голямото междучасие се скри в библиотеката, като си повтаряше, че е там, за да прочете вестниците, за да научи какво се случва в този свят и какво го прави различен от неговия. Министър-председател беше мистър Камерън, не мистър Портильо. Икономиката беше в лоша форма. Шпорите бяха паднали с още три места в класацията на лигата. Певец номер едно все още беше глупавият победител в „Екс Фактор“. На никоя страница в който и да е от вестниците Еверет М не успя да открие някакво доказателство, че някой е чувал за съществуването на Множеството или поне хората да са наясно, че обитават една от многото паралелни вселени. Звънецът удари. Еверет М включи своите сетива на Трин и се прокрадна из коридорите на училището „Борн Грийн“. Но на обяд нямаше измъкване — разтреперан и изложен на открито на площадката за игра. Черно на бяло, като удивителна на страница: нямаше начин да остане незабелязан. Райън Спинети проправи бразда от отпечатъци през снега.