Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Оми, как можеш да дишаш това? Толкова е чисто , все едно изобщо го няма.

А всеки дъх във вашия димен, замърсен от въглища въздух ми се струваше като нокти в гърлото , помисли си Еверет. Сен каза намръщено:

— Каква е тази мийзи шумотевица?

Отначало Еверет не я чу. Автомобилна аларма, сирена от линейка или полицейска кола, може би самолет, кацащ на летището Лондон Сити. След което осъзна, че не беше само едно нещо. Сен чуваше всичко изброено и повече: клаксони, спирачки на камиони, автобуси, микробуси, коли и мотоциклети. Чуваше дъха и пулса на Лондон, трафика, който циркулираше ден и нощ из него. В нейния свят превозните средства се движеха по релси или на меки колела и ги задвижваше мълчаливото електричество. Това беше ревът на милион бензинови и дизелови двигатели; милиарди миниатюрни експлозии на въглеводороди в моторни цилиндри. Един огромен, безкраен, търкалящ се гръм.

— Хайде, ще ти покажа — каза Еверет, като затягаше коланите на бръснача около себе си.

Стрелката за измерване на енергийните му резерви показваха два часа летателно време. Първоначалният му план беше да летят бързо и по права линия, да скрият бръсначите в Гробищния парк „Абни“, да намерят майка му и Виктъри-Роуз, да се върнат при гробището и да се свържат с Евърнес , за да ги прибере. Капитан Анастейзия му беше забранила да взема скоковия пистолет или Доктор Квантум, но носеше таблета си. А в тази вселена телефонът му беше умен. Чак тогава осъзна, че за Сен неговият свят беше също толкова странен и прекрасен, колкото нейният за него. Припомни си чувството в стомаха, когато за пръв път си даде сметка, че е по-далеч от дома, отколкото всеки друг обитател на собствения му свят. Беше страшно, като да надникнеш над пръстите на краката си и да установиш, че висят над бездънна пропаст, да започнеш борба с тъмния малък гласец, който нашепва отстъпи . Заедно с тревогата имаше и вълнение, което бе прераснало едва ли не в радост, и в нещо физическо, без да знае как точно да го нарече, нещо като предположението му за усещането от секса. Искаше Сен също да изпита това усещане. Виктъри-Роуз вероятно беше при баба Аджит; Лора трябваше да е на работа. Къщата щеше да е празна. Имаше време да покаже на Сен Лондон отвисоко.

— Хайде — каза той… той, Еверет Синг, който следваше Сен из нейния свят… след което пристъпи през ръба на платформата в зимния въздух.

Еверет натисна лоста за управление напред и накара бръснача да се гмурне от височината на небостъргач. Потърси откритото пространство между трите кули. Сен изкрещя възторжено и го последва. Златистото слънце се отразяваше в стъклата, а площадите и откритите пространства бяха розово-бели, разчертани от черни стъпки. Водата на старите докове бе наситено черна. Еверет хвърли поглед към офисите зад блестящите прозорци, като се питаше дали служителите от другата им страна наблюдават как прелита покрай тях. Дали си мислеха: Какво беше това? Беше ли птица, самолет? Не , помисли си той, беше беглец по равнините.

Най-после се понесоха над реката и се устремиха към сърцето на града. Вдясно по крилото му — кварталите Лаймхаус и Уопинг, където бяха провесвали на вериги пиратите от Екзекюшън Док. По лявото му крило — грозните жилищни блокове на Родърхайд и Бърмъндзи. Под краката му едно туристическо корабче пухтеше по течението към Грийнуич. Еверет докосна контролния лост и запрати бръснача още по-ниско. Краката му почти докоснаха стъкления покрив на корабчето. Неколцина по-смели туристи, увити дебело заради неочаквания сняг, бяха на открито, на наблюдателната палуба. Погледнаха нагоре и започнаха да сочат, точно когато Еверет прелетя над главите им. Едно малко момиченце му помаха. Вероятно си помислиха, че снимат филм. Еверет набра височина и се насочи нагоре по реката. Един полицейски катер чертаеше мустаци от бяла вода пред носа си. Товарен шлеп, газещ дълбоко, натежал, се носеше към морето заедно с отлива. Пред тях Тауър Бридж се възправяше през реката. Еверет винаги го бе възприемал като вратата на Лондон. Кой иска да влезе? Погледна зад себе си. Сен бе до дясното му крило, малко по-високо. Еверет ѝ направи знак с ръка: Минаваме през него. Сен се усмихна широко и вдигна палец. Той ускори леко, набра височина и насочи бръснача към квадратното пространство между пътното платно и високата пешеходна пътека. След което преминаха. Следобедният трафик пълзеше под краката им и превръщаше снега в черна киша. Сега градът бе отворен за него. Вдясно върховете на Лондонската кула бяха покрити със снежни гугли. Вляво бе стъкленото яйце на Сити Хол. Еверет се плъзна над радиомачтите на кораба на Нейно Величество Белфаст . Снегът бе навял по сивите повърхности на военния кораб, образувайки симетрични линии по горните части на дулата на оръдията. През Лондонския мост влаковете прекосяваха реката към Канън Стрийт, а прозорците им грееха в жълто, докато януарската вечер бавно се прокрадваше по лондонския хоризонт. Снегът покриваше като одеяло градините по покрива на гара Канън Стрийт. Сграда след сграда, уличните светлини оживяваха покрай дигите по колосалното острие на небостъргача „Шард“ на южния бряг. Над Садърк Бридж, след което надолу — за да профучат над елегантната лента на пешеходния мост „Милениум“. Тичащи за здраве, хора, които просто се разхождаха, любители на изкуството, отиващи или връщащи се от Тейт Модърн, спираха, взираха се и се извръщаха, за да проследят с очи двете невероятни, невъзможни, магически летящи неща, които прелитаха над главите им.