Йен Макдональд - Бъди ми враг

Навръх катедралата „Свети Павел“, като лондонски лорд, Еверет наблюдаваше как Сен се усмихва и поклаща глава от ритъма в ушите си. После лицето ѝ се помрачи. Тя извади слушалките. На Еверет му се стори, че вижда сълзи в очите ѝ.

— Ще го слушам по-късно.

— Съжалявам, просто си помислих, че ще ти хареса и…

— О, харесва ми, Еверет Синг, доста. Заради това не мога да го слушам, не и сега. Звучи ми като у дома… но не е, разбираш? Като този град, вълшебен е твоят Лондон, но не е у дома. И като виждам всичко това, и като слушам, си мисля, никога повече няма да го имам отново. Изчезнало е. Попитах те, Еверет Синг, какво ще се случи с нас? Какво се случва с нас? И на мен ли ми се пада да живея щастливо до края на дните си?

Всичко, което оставаше от деня, бе червено зарево по западната линия на света. Еверет стоеше в центъра на паяжина от светлина, улици, автомобилно движение и релсови пътища. След като очертанията на сградите бяха изгубени в задълбочаващия се мрак, а Лондон се бе превърнал в тлеещи кости, вече можеше да е всеки град, навсякъде, на всеки свят. Това вече не бе неговият дом. Със Сен бяха отхвърлени, изгнаници завинаги. Стомахът му се преобърна, усети, че се задавя. Градът в краката му вече не бе негов.

Еверет дръпна обезопасителното въже и накара бръснача да се спусне от мястото, където го бе паркирал, надвиснал над чайките и безочливите гълъби. Затегна каишите около себе си.

— Съжалявам, Сен.

— Виж, не е заради твоята музика…

— Зная, че не е заради нея. Заради всичко е. Ето защо съжалявам.

— Не съжалявай. — Гласът на Сен внезапно се бе ожесточил. Емоцията на метеорологичното време в поведението ѝ, винаги променливо, беше станала бурна. — Ще го преживея. Всички ще го преживеем. Това е нашият начин. Вземаме каквото ни е дадено и го преживяваме по най-добрия начин. Така казва Ани и е права. — Тя посегна и издърпа собствения си бръснач. — Хайде, Еверет Синг. Аз ще съм точно след теб.

Еверет задържа погледа ѝ за един продължителен миг, видя истина в тях, след което дръпна кабела за ускорението и скочи от високия щурц в ясния, студен въздух.

Спуснаха се от дълбокия син здрач, за да се приземят на пътеката между викторианските надгробни плочи. Еверет бе обиколил два пъти над зоната за кацане, за да се увери, че наоколо няма хора, които разхождат кучетата си. Те нямаше да вдигнат очи. Никой с куче на каишка не вдигаше очи. Приземи се леко на отъпкания сняг. Сен беше след него. Около тях стояха каменни ангели, с приведени глави, скръстени ръце. С ореоли от сняг.

— Да ги скрием добре.

Завлякоха бръсначите зад параклиса. Снегът бе покрил изхвърлените презервативи, фасовете и иглите, които винаги се трупаха из задните дворове на запуснатите викториански постройки. Някой беше направил усмихнат снежен човек и го бе снабдил със снежна ръка, в която бе боднал празна кутийка от бира.

— Добре — каза Еверет. — Ето го плана. Аз отивам и вземам мама и Виктъри-Роуз. Свързвам се с кораба. По времето, когато ги доведа тук, Евърнес ще е над зоната за изтегляне. — Беше заел израза от Кол ъф дюти: Модърн уорфеър . — Капитанът ни прибира, а аз правя скока далеч оттук. Изчезваме в друга вселена, преди някой да се е усетил. Просто.

— Може ли да кажа нещо? Планът ти е добър, но има един пропуск.

— Какъв?

— Каза, че ти ще отидеш.

— Така казах.

— А аз какво ще правя?

— Оставаш, за да наглеждаш бръсначите.

— Ще имаш нужда от мен.

Еверет преглътна раздразнението си.

— Това е Хакни.

— Това е твоят Хакни.

— Ако в моя Хакни не заковеш нещо за стената, някой ще го открадне.

Сен се намръщи.

— Не ми харесва — изръмжа тя. — Но хубаво — след което, без да каже каквото и да е и без всякакво предупреждение, улови Еверет за раменете и го целуна силно по устните. Тъй като беше с една глава по-ниска от него, трябваше да се повдигне на пръсти, за да го достигне. Преди Еверет да реагира и да успее да осъзнае какво се случва, тя го пусна. — За късмет и любов.

Сен изглеждаше мъничка и изгубена, петънце сивота на снега, сама част от зимата. Тя вдигна ръка за благословия. По устните си Еверет все още усещаше вкуса ѝ — мед, кайсия, странната ѝ мускусна миризма, — докато крачеше надолу по пътя в гробището под костеливите пръсти на клоните на дърветата.

Домът зовеше Еверет. Започна да ходи по-бързо, почти затича. Доста глупаво и несигурно начинание в снега, но краката му познаваха всяко камъче и всяка пукнатина из тези пътеки. Никога не бе изпитвал страх в това гробище. Призраци, вампири, възкръснали мъртъвци — Еверет смяташе тези суеверия за толкова глупави, че дори не си и помисляше за тях. Мъртвите от викторианската епоха спяха дълбоко и много, много непробудно. Бяха добра, спокойна компания. През главния вход, през Хай Стрийт, през железопътния мост, после през откритото общинско пространство и най-сетне на Роудинг Роуд. Можеше да тича по целия път. Пътникът бърза във вечерта — една от картите таро на Сен, изображение на решен на всичко мъж, с бричове и шапка от осемнайсети век, крачещ по пътека, която се извиваше надалеч от погледа. Пътникът бързаше, защото пътешествието му бе отнело по-дълго време, отведе го по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, но домът е близо, много близо. Виждаше се в края на Роудинг Роуд, как застава пред къщата. Щеше ли да позвъни на вратата, или щеше да влезе през задния двор както винаги? Отваряш вратата и просто влизаш. Майка му щеше да припява с грешните думи на някоя песен по радиото. Виктъри-Роуз щеше да вечеря. Как би могъл да им каже? Спрете онова, което вършите, и елате с мен. Вземете си палтата, някакви скъпоценности и дребни, ценни вещи, които могат да се продадат. Не, няма да ти трябват паспорт, телефон и пари. Хайде. Над вас е надвиснала ужасна, ужасна опасност.