Йен Макдональд - Бъди ми враг

Защо им беше дори да помръднат?

Защото се бе върнал. Беше достатъчно. Ще обясня всичко, но сега просто ме последвайте.

Дъхът на Еверет излизаше на големи, топли облаци, докато тичаше по централната алея между покритите със снежни гугли надгробни плочи. След което видя фигурата между себе си и изхода за Стоук Нюингтън Хай Стрийт и спря. Беше малко повече от тъмен силует на жълтия фон на уличните светлини, но размерите, очертанията, стойката, дрехите — всичко във фигурата предупреждаваше: Започни да се страхуваш. Сянката излезе в едно езеро от светлина от охранителните прожектори, които Съветът на община „Хакни“ беше инсталирал. Еверет мигновено разбра всичко.

— Не — прошепна той.

Обърна се, побягна. Само след няколко стъпки извика от болка и вдигна ръка към лявото си рамо. Нещо го бе ужилило като стършел. Подуши изгоряла тъкан, горяща плът. Без да спира, Еверет хвърли поглед през рамо. Другото му „аз“, врагът, анти-Еверет го следваше спокойно, преднамерено по алеята. Насочи към него пръста си като пистолет. Еверет се хвърли и претърколи по чист инстинкт. Снегът не омекоти падането. Снегът крие в себе си твърди неща и остри ръбове. Той изкрещя, когато ребрата му се блъснаха силно в една строшена надгробна плоча. Видя как в мрака премигна нишка червена светлина. Когато види лазер, синът на един физик веднага го разпознава. Лъчът се поколеба, след което проряза в негова посока като острието на меч. Еверет се претърколи в безопасност зад постамента на един викториански погребален ангел. По алеята се посипаха отломки от клони, прецизно изрязани. Първият лъч го бе ранил леко. Ако го беше уцелил чисто, щеше да прогори дупка право през него и да го среже на две.

Лазерите не можеха да прерязват камък. Или могат? Еверет взе решение да не се размотава наоколо, за да види резултатите от този експеримент. Запълзя в коварния сняг, като опитваше да се изправи. Хълбокът го болеше. Сигурно имаше страхотна синина. Надяваше се това да е всичко. Давай. Давай. Дръж главата ниско под височината на надгробните плочи, ако искаш въобще да я задържиш.

— Виждам те!

Собственият му глас, викаше го. Подиграваше му се. Неговият глас. На кой свят бяха открили този друг Еверет? Какво му бяха казали, какво му бяха обещали? Какво му бяха сторили ?

Еверет се хвърли напред приведен, докато измъченият въздух пищеше зад него. Нещо премина над главата му. Бял взрив. Експлозията му изкара въздуха, оглуши го и го накара да залитне несигурно. Каменните отломки разкъсаха едната страна на балтийското му яке. Ангелът бе натрошен и пушеше. От него бяха останали само краката — с пръсти, заровени в снега.

Давай. Давай.

Лазери като ветрило в небето. Клонките се сипеха около Еверет като водопад сред бляскащ сняг. Той вдигна ръце, за да се предпази от хвърчащи камъчета, и продължи да тича.

— Мога да изравня всичко наоколо със земята — чу се гласът.

Мисли. Мисли. Ще те спаси единствено мисленето. Нищо друго. Той е аз. Всичко, което аз знам, му е известно. И всичко, което той знае, е известно на мен. Това е преимущество. Малко. Единственото. Еверет знаеше, че никога няма да надвие в битка двойника си. Трябваше да неутрализира тези оръжия, да го изкара на улицата, на публично място, където не можеше да ги използва открито. Той затича навътре между дърветата, като се пързаляше от надгробна плоча на надгробна плоча, поемайки по дългия, заобиколен път към главния вход, осветлението и задръстването по Стоук Нюингтън Хай Стрийт.

Покрай него профучаха ракети. Еверет залегна зад един мавзолей. През желязната решетка, която защитаваше мъртвите викторианци, видя как една линия от експлозии осветява нощта. Дърветата горяха. Надгробните камъни падаха като домино.

— Няма да стане — извика анти-Еверет.

Еверет видя как врагът му напредва през яркия пушек и мъглата. Онова, което помислиш, си помисля и той. Какво иска? Иска Инфундибулума. Това означава, че не може да ме убие. Не може да си позволи риска да увреди Доктор Квантум. Не знае дали е у мен. Това е неговата неизгодна позиция и моето преимущество. Но имам и друго. Не му е известно, че не съм сам.

Бавно, тихо, Еверет пропълзя настрани от мавзолея.

При първата експлозия Сен извика. След това видя как червените лъчи блещукат над върховете на дърветата и чу как дървото се нацепва и пада. Тя помръдна и подскочи в нервно безсилие. Това гласът на Еверет ли беше? Какво викаше? Когато дърветата избухнаха в отблясъци, а светлият дим се надигна към небето, вече не можеше да стои на едно място. Тя се плъзна в амуницията на бръснача и я затегна. Индикаторът за наличната мощност бе замръзнал на 20 процента. Достатъчно за полет и за сражение. Едно последно нещо, преди да дръпне кабела за ускорението. Сен свали ципа на екипировката си за оцеляване в балтийски условия и извади картите таро „Евърнес“. Целуна тестето, след което с добре усвоена лекота го разцепи с една ръка и обърна най-горната карта. Двама рицари — единият в черна, а другият в бяла броня, се бяха изправили един срещу друг с щитове и зъбати боздугани. Бъди ми враг.