Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Мразя това — прошепна Сен, тихо, на себе си.

Тя се обгърна с ръце и извика лекичко, щом невнимателно докосна все още смъдящата рана от изгарянето.

— Спомена, че искаш да ни покажеш нещо? — обади се капитан Анастейзия.

Сен виждаше, че капитанът също е забелязала своя овързан и безпомощен кораб, огромен, благороден кит, уловен и пронизан с харпуни.

— Тъй вярно — Макхинлит извади устройство с размерите на юмрук от един от множеството джобове на своите оранжеви работни дрехи и им го показа.

Бяло яйце, от едната страна плоско.

— Какво е? — попита капитан Анастейзия.

— Недоумявам, но беше в края на опашката, залепнало за обшивката, и като се има предвид, че яйцата са си яйца, не мисля, че е част от конструкционните планове на стандартния товарен въздушен кораб.

— Някой го е сложил там? — поиска потвърждение капитан Анастейзия.

Сен го взе и бързо го пусна, все едно беше от нажежена лава:

— Пластмаса!

— Охо — произнесе капитан Анастейзия.

— Аха — произнесе Макхинлит. Земя 3 не разполагаше с използваеми резерви от суров петрол. Без петролна епоха, без пластмасова епоха. Устройството можеше да произхожда само от някое друго, различно от Земя 3 измерение. — Как според вас онази ми ти жена Вилие е успяла да спусне войничетата си на главната пътека на кораба?

— Дай ми го, Сен — заповяда капитан Анастейзия. Тя вдигна устройството близо до лицето си. Широките ѝ очи се присвиха: — Зловредно нещо. Как се е озова… Няма значение. — Тя го пусна върху мрежата и стовари остро пета върху него. Пластмасата се нацепи.

— Какво правиш? — изписка Сен. — Еверет можеше да…

Капитан Анастейзия го донатъпка на трески, след което ги изрита през мрежата. Посипаха се като снежинки по алените върхове на дърветата.

— Няма никакви съмнения, че би могъл. Но Еверет не е тук. И това е моят кораб. Който е изстрадал достатъчно.

— Не говори така. Еверет не е… — започна Сен, но успя да си затвори устата, преди думата да покълне в ума ѝ.

Да каже мъртъв , означаваше, че може да е мъртъв. Но Еверет беше беглецът по равнини: прекалено умен, прекалено бърз, прекалено важен, за да позволи на нещо толкова бавно и глупаво като смъртта да го догони. Не, смъртта е бърза и умна и догонва всички. Сред ветровиците човек научаваше тази истина отрано. Приятели бяха падали, кораби бяха изгаряли, сред бури бяха изчезвали капитани. Смъртта беше чест гостенин на ветровиците.

— В името Негово! — обади се внезапно Макхинлит с тон, който незабавно отвлече вниманието на Сен и капитан Анастейзия от фрагментите на проследяващото устройство. Беше насочил поглед към кърмата, напрегнал тяло като ловджийско куче. — На горкото ни корабче му предстоят още страдания. Повече, отколкото си мислехме.

Сен потърси с очи онова, което той посочи. По кърмата, наполовина скрити от опашните перки, се забелязваше рояк от черни петънца. Сен веднага осъзна, че всъщност са големи и надалеч, а не малки и наблизо. И се движеха бързо. За няколкото секунди, по време на които задържа поглед върху тях, бяха успели да придобият форма и очертания.

Капитан Анастейзия извади монокуляра от кобура на колана си и го фокусира върху обектите. Сен видя как капитанът оголи зъби и си пое остро дъх.

— Ма, може ли?

Без да каже дума, капитан Анастейзия ѝ подаде монокуляра. Сен нагласи фокуса. Обектите се изясниха. Трикорпусни въздушни съдове; два корпуса горе, един долу, изострени като ками. Десет, единайсет, дванайсет… двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет от тях. Големи. На половината дължина на тази на Евърнес . Нямаше очевидни подемни клетки, нито криле като при аер-о-планите, които беше виждала на други Земи, но се движеха така, сякаш небето беше тяхно. Въздухът около тях трептеше като мараня; светлината се отразяваше бляскащо от десетки илюминатори. Сен щракна монокуляра с едно деление нагоре. Въздушните съдове по петите им подскочиха заедно с увеличението и момичето си даде сметка, че маранята всъщност е съставена от далеч по-малки летящи обекти. Наноботове: на рояци. Дори въздушният транспорт на тези създания си имаше ореоли.

Генкралиците вече бяха регистрирали приближаващата флотилия. Зад наблюдателниците се стрелкаха трескави създания. Евърнес потрепери и се помести под краката на Сен, когато пипалата промениха конфигурацията на хватката си. Тя се залови здраво за парапета. Всичките двеста метра от обшивката на кораба издадоха ужасяващ, скърцащ звук. Сен почувства как центърът на тежестта ѝ се измества, щом въздушният кораб започна да ускорява.