Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Изпопадали клони, бяла, нацепена дървесина. Дупка в гората.

Витловият двигател лежеше странично, по-висок дори от върха на перото на шапката на Шарки. Клоните бяха забавили падането му, но обшивката изглеждаше подбита и нащърбена. Шарки надникна в отворения му край.

— Витлата изглеждат запазени — каза той. — Макхинлит може да прецени най-добре. — Той отвори сервизния панел.

Някъде из гората започнаха да пукат клони. Еверет откъсна очи от падналия двигател. Звукът от смачкана растителност ги приближаваше. По-високо. По-близо. Всички сетива на Еверет бяха нащрек. Нещо се движеше, нещо, което не изчезваше, щом го погледнеш. Нещо голямо.

— Шарки, онова нещо…

Еверет го зърна в частта от секундата, преди да изригне през паравана от листа и пълзящи растения. Беше голямо и синьо. Много голямо. Истински, голям карнозавър като от Джурасик парк.

Шарки погледна нагоре.

— Бягай! — извика той.

Еверет беше с три крачки пред него. Хвърли поглед назад и видя как животното прегазва малката поляна в експлозия от клонки и листа. Този един-единствен поглед му беше достатъчен. Голямо като къща. Издължена шия, малки очички. Два силни крака. Нокти като ками на късите ръце. Зъби. Твърде много зъби. Блещукащо електриково синьо. И идваше бързо.

— Накъде? — извика Еверет.

— Накъдето и да е!

Еверет погледна към пушката в ръцете си.

— Мислиш ли, че…?

— Само ще го раздразниш — произнесе задъхано Шарки.

— Вече ми се струва достатъчно раздразнено… Уо!

Кракът на Еверет се закачи за един открит корен. Претърколи се и падна, здравата. Надигна се, само за да види как една глава с размерите на семейно комби се навежда към него. Челюстите се разтвориха. В цялата вселена нямаше начин да има толкова много зъби. В лицето го блъсна воня на гниеща, наполовина сдъвкана, несмляна плът. След това Еверет видя как над главата на карнозавъра се появи ореол като от златни тръни. Ореолът се завъртя и заблещука в слънчевите лъчи, които пронизваха въздуха през покрова от листа. Очите на карнозавъра оглупяха. Главата се оттегли. Животното се изправи в цял ръст, завъртя глава, сякаш опитваше да изтърси муха от ухото си, след което се обърна и закрачи обратно през дълбоката гора, без да престава да върти глава.

Ореолът се вдигна от главата на карнозавъра и изчезна.

Едно лице над Еверет се взираше в него. Широки очи с широки златисти зеници и ириси като черни цепнатини. През всяко от очите мигна прозрачна мембрана. Две цепки на мястото на носа. Устата — широка паст почти без устни. Уши като малки запетаи, разположени ниско на продълговатия, скосен назад череп. Сребриста кожа с прахообразната текстура на малки крилца на молци. Косата растеше нарядко, на ивица само по горната част на темето, от малко над очите чак до врата. Дългите, дебели косми бяха пригладени. Очите мигнаха отново с мембраните си, а космите се надигнаха и Еверет видя, че всъщност са много фини пера. По гребена преминаха цветовете на дъгата и той отново се слегна. Ноздрите се разшириха. Нечовешко лице. В никакъв случай човешко. Но оглеждаше Еверет от горе до долу преднамерено и интелигентно. Устните се поместиха. От тях излезе музика като птича песен.

Нещото повтори откъса от птичата песен.

— Опитваш се да ми говориш ли? — попита Еверет.

Гребенът на създанието отново се наежи. Въздухът около черепа му заблещука: същият ореол, който се бе появил около главата на карнозавъра, сега се появи зад главата на това създание като корона от живо злато.

— Еверет, когато ти кажа, се претърколи настрани. Хванал съм го на мушка — извика Шарки.

С крайчеца на окото си Еверет виждаше, че Шарки е насочил пушката си. В същия миг и създанието го забеляза. То посочи. Златистата аура потрепна, нещо блесна в светлината и Шарки се оказа пред двайсетсантиметрово острие, увиснало във въздуха пред гърлото му.

— Добре — произнесе той, но не свали пушката.

Създанието рязко насочи вниманието си към Еверет.

Изпя няколко поредици от вибриращи ноти.

— Казвам се Еверет Синг , от Земя 10 — произнесе Еверет.

Създанието подсвирна фраза, която можеше и да е думите на Еверет, но изпълнени на флейта, избълбука ниско и отново мигна с прозрачните си клепачи. Външните зони на златния ореол се разплетоха, протекоха по ръката на създанието и оформиха въртящ се пръстен пред лицето на момчето.

— Какво, по…? — изкрещя Шарки.

Създанието подметна към него един от дългите си тънки пръсти. Увисналото острие на ножа се премести с част от сантиметъра. През малката резка, която направи на гърлото на Шарки, се процеди кръв.