Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Двамата с Макхинлит си размениха местата в коридора. Свали тениската, която Сен беше осакатила. Завърза я на мека, здрава топка, подобна на онези, с които беше виждал децата да си играят в индийското село на баща му.

— Добре — каза след това. — Бройте заедно с мен. — И подхвърли топката от тениска във въздуха, улови я с коляно, накара я да отскочи отново във въздуха, подритна я с крак нагоре, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане. Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет… Не ѝ давай да падне. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. — А сега някой да ме накара да умножа две числа. Големи числа.

— Двайсет и четири и петдесет и три! — извика Сен.

— Големи числа. Например три хиляди двеста двайсет и седем. — Улови топката върху дясната страна на главата си, подметна я на лявата.

— Пет хиляди и три! — каза Сен.

— Шестнайсет милиона, сто и четиридесет и четири хиляди, шестстотин осемдесет и едно — отговори Еверет.

— Просто си измисляш — обвини го тя.

— Не, това е верният отговор.

Подметна топката на врата си, улови я там, пусна я в ръка. Макхинлит драскаше яростно в един малък бележник.

— Само минутка… Ами да. Прав е.

— Как го направи? — попита Сен.

— Има разни номера — отвърна Еверет. — Като например да закръгляш нагоре и надолу. Пет хиляди се умножава далеч по-лесно от пет хиляди и едно… после просто добавям три пъти първата цифра от края. А три хиляди двеста двайсет и седем е малко над три хиляди двеста двайсет и пет. Петиците лесно се умножават. Доста номера. Но в голямата част ме бива с числата.

— Впечатлена съм, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — Мистър Шарки, бунтовна песен, ако обичате. Надигнете ни. От всички тези въглехидрати сме пипнали летаргия.

Шарки се изправи. Очите му изскочиха. Лицето му посивя. Посегна към ръба на масата, за да се задържи по-сигурно. Преглътна здраво, за да не повърне. Лицето му се разкриви и се преви на две, пронизан от стомашни болки.

— Разрешете… да бъда… извинен, мадам — каза и избяга от кухнята.

— Мистър Макхинлит, може би сега е удобен момент за някой от онези шотландски маршове — произнесе капитан Анастейзия. — И свирете по-високо.

Макхинлит наистина засвири високо, но пак не беше достатъчно, за да прикрие стенанията и звука от повръщане и други течни шумове откъм корабния нужник. Шарки се върна пребледнял и потънал в пот. Еверет опита да овладее смеха си.

— От двата края — произнесе Шарки. — „Залъка, който си изял, ще повърнеш и ще изгубиш добрите си думи“, „Притчи“, 23:8. Месото определено отпада от менюто.

Еверет се пробуди в своята лати; с широко отворени очи, всяко негово сетиво наелектризирано, тялото му — бдително, пълно с енергия и готово за действие. Черна като катран тъмнина. Погледна часовника си. Седем и половина — половин час след обичайното му време за ставане. На този плосък свят денят беше с шест часа по-дълъг в сравнение с този на кръглите светове. Слънцето нямаше да изгрее още два и половина часа.

Светът на Диска , помисли си в хамака и се разсмя добродушно на хубавата шега. Еверет беше голям фен на Тери Пратчет. Баща му често се навърташе нетърпеливо наоколо в очакване Еверет да довърши всяка книга, за да може на свой ред да скочи и да я грабне, да я отнесе тичешком в кабинета си и да я прочете за една вечер, без да престава да се киска. Никой друг на кораба нямаше да схване шегата. Без значение. Оставаше си като нещо само между него и Теджендра. Където и да беше той, някъде там из световете.

Едва не беше повърнал от облекчение, когато откри, че трупът, на който се натъкна в гората, не е на баща му. Беше едновременно доволен и натъжен, че е на ’Лучайния Ед, някой, когото бе виждал, едва ли не познавал. Разочарован, но изпълнен с надежда, защото претърсването щеше да продължи. Изплашен и изморен, защото когато се натъкна на останките от ’Лучайния Ед, това му напомни, че няма гаранции баща му да е жив. Легнал в хамака си, в скърцащия мрак, Еверет отново видя как баща му изчезва, прогонен от вселената със скоковия пистолет на Шарлът Вилие. Последното, което помнеше от него, бе изненаданото му изражение.

Видя онзи, другия Теджендра Синг от Земя 1, който заради Наан беше изгубил всичко обичано някога от него. Видя изражението на лицето му, докато Наан го овладяваха, само на няколко къси стъпки от върха на камбанарията в Импириъл колидж и безопасността. Умиротворението.

Видя майка си, в онзи ден, сякаш толкова отдавна, но едва преди месец, когато излезе за училище, само че зави в друга посока, която го отведе до Шарлът Вилие и Портала на Хайзенберг и всички светове отвъд него. Онази уморена, но силна усмивка. Грижи се за себе си, миличък.