Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Видя лицето, което не беше собственото му лице, а на неговото копие, на онзи, другия Еверет Синг, когото Шарлът Вилие бе взела и превърнала в неговата противоположност. Видя го в снега и вечерната светлина на Гробищния парк „Абни“, вгледан право в Еверет, докато оръжията се разгъваха от ръцете му. Но най-лошото виждаше във въображението си: майка си, която се усмихваше със същата силна, но уморена усмивка Грижи се за себе си , но на анти-Еверет, докато той тръгва към „Борн Грийн“. Видя как анти-Еверет поглежда назад и отвръща на усмивката, но не на майка му, а на него, на Еверет. И тази усмивка казваше: Напълно ли си сигурен, че героят в този случай си ти?

Еверет скочи от хамака. Стоеше задъхано. Вече беше невъзможно да заспи. Навлече някакви дрехи и излезе да се поразходи по коридорите и пътеките на Евърнес , осветени в мекото призрачнозелено на аварийното осветление. Шумове и стенания откъм нужника — Шарки все още страдаше. Еверет пое нагоре по стълбището за офицерската столова. Красивото помещение беше в развалини след катастрофата. Прозорците бяха натрошени, корабното покритие — разкъсано от клони. Голямата маса за дивано беше преобърната.

Едно светло петно огряваше разкъсана секция от корпуса. Петното се помести и обърна към Еверет. Той заслони очи. Светлината изгасна.

— Еверет? — гласът на капитан Анастейзия.

Зрението му започваше да се възвръща през заслепяващите бели петна: капитанът, с челник и нож в ръка. Нож, който можеше както да лекува, така и да разрязва. Изкормвач: скалпел за нановъглеродната кожа на въздушните кораби. Беше ремонтирала кораба си. В Еверет се надигна вина, горчива и надмогваща, толкова силна, че го накара да потрепери.

— Капитане… Ани. — Ани , беше казала капитанът, в същото това помещение, преди битката срещу Наан. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. — Корабът… твоят кораб… съжалявам.

Думите не бяха правилните. Думите бяха глупави. Думите никога нямаше да стигнат. Но бяха единственото, което имаше.

В помещението беше тъмно, но видя как капитан Анастейзия се присви, сякаш я е докоснал с ледена игла.

— Ще я поправим бонару — произнесе тя. — Ще го направим.

— Отдавна ли си тук?

— Достатъчно дълго. Не мога да заспя. А трябва да поспя… един Господ знае, че по светло ще ме чака предостатъчно работа… но не мога, не и докато е в такова състояние.

— Не вярвам, че някога ще стана истински ветровик, за да почувствам същото, което ти изпитваш към кораба си.

— Не е чувство на ветровик — посочи капитан Анастейзия. — Какво изпитваш, когато се замислиш за баща си?

Еверет отново видя баща си, с протегнати ръце, за да го изблъска встрани от фокуса на скоковия пистолет. Отново си припомни изражението по лицето на Теджендра. Изненада, но сега Еверет си припомни и друго изражение: триумф. Беше спасил сина си.

— Същото е — продължи капитанът и Еверет разбра, че собственото му лице е казало онова, което сам не успява да произнесе. — Идва от сърцето ти. Еверет, приготви ми от онова горещо какао. От специалното.

— Да, мадам.

— Еверет — тонът на капитан Анастейзия подсказваше, че все още не му е простено напълно. Но щеше да му бъде простено, щом раните зараснеха и целостта бъдеше възвърната. Със семейството ѝ се бе случило; същото предстоеше и на кораба. — Няма нужда да бързаш. Няма нужда да бързаш за никъде. Тук съм от часове. Слушай — тя вдигна пръст към устните си.

Еверет затаи дъх. Нощта се разкри за ушите му звук по звук. Подвиквания, свирукане, чуруликане, металическо стържене, продължително съскане, които се преобразяваха в писукане, хълцане и оригване, и лай, и звуци като човешки хленч. Нарастваше, глас след глас. И не бяха само звуците. Крилати създания се стрелкаха и подминаваха разбития прозорец. Шумоляха листа, пулсираха светулки с размерите на футболни топки. Рояци от искри като ята от скорци в нощното януарско небе, завихряне и танц от мънички светлинки. Някъде от много далече се разнесе дълго стенание като вика на мигриращ кит.

— Вгледай се в тъмнината — каза капитан Анастейзия. — Няма луна. Звездите са красиви и познавам всяка от тях, както познавам собствената си кожа, но луната, тя е част от мен. Липсва ми.

— Нямало е начин да сложат такава — произнесе Еверет. — Мисля, че за да построят това нещо, са използвали всяка една планета и луна в Слънчевата система. Дори и тогава, сигурно не са им стигнали. Защото си мислех, че който и да е построил диска, трябва да е бил наоколо много дълго време… доста по-дълго, отколкото човечеството е живяло на нашия свят… нашите светове. А животните, които нападнаха лагера. Искам да кажа, видях ги само за момент, но много ми заприличаха на динозаври. А това пък ме наведе на мисълта: ами ако динозаврите не са изчезнали? Ами ако онзи астероид не е ударил земята, или каквото е било там… не ми се вярва, че е била само една голяма катастрофа, но както и да е, ами ако динозаврите не са изчезнали като вид, а просто са продължили да еволюират? И един от тях е имал голям мозък, можел е да използва ръцете си, изобретил е оръдия на труда и език, открил е огъня и е станал наистина, ама наистина умен. Умни динозаври. Те биха построили нещо подобно. Биха разполагали с шейсет и пет милиона години преднина пред нас.