Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Плосък? — произнесе капитан Анастейзия.

— Намираме се на повърхността на диск — отвърна Еверет. — Може да е на горната или долната му част. Ще знам повече, когато огледам разположението на звездите. Ако трябва да бъда напълно честен обаче, не е от голямо значение.

Макхинлит изостави затягането на подемните въжета към совалката на витловия двигател — понастоящем все още на земята. Обърна се невярващо към Еверет и извади един роторен диск от джоба си. Пъхна пръст в дупката в центъра му:

— И твърдиш, че кутрето ми е слънцето?

— Е, дупката трябва да е доста по-голяма, а слънцето доста по-малко, но да, точно това твърдя — каза Еверет. — Намираме се върху Диск на Андерсън.

— Разяснете, моля, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — Бавно и ясно, ако обичате.

Еверет огледа лицата около совалката на витловия двигател. Сен опитваше да изглежда заинтересована, за да угоди на Еверет. Макхинлит беше начумерен и недоверчив; всичко, което казваше Еверет, за него бе предизвикателство. Шарки все още беше някъде на лов. Но изражението на капитан Анастейзия изискваше най-много от него: това ще помогне ли, или ще навреди на кораба и семейството ми?

— Дискът на Андерсън е мегаструктура — започна Еверет. — Плътен диск от материал, който заобикаля слънцето, предполагам от вътрешната орбита на Венера и малко отвъд орбитата на Марс. Ако тези планети изобщо съществуваха в тази вселена. Да кажем, сто и петдесет милиона километра от вътрешния до външния му ръб и външна обиколка от осемстотин милиона километра. Това е огромна повърхностна площ.

— И се обзалагам, че всичко си пресметнал — обади се Макхинлит.

Подигравай се колкото щеш, но сега ми обръщаш внимание , помисли си Еверет.

— Направих някои бързи изчисления наум — призна той. — Става дума за около милиард земи. И двете страни на диска са обитаеми, нали разбирате. Един Диск на Андерсън може да поддържа популация от хиляда трилиона души. С дебелина от три хиляди и двеста километра, би имал около две трети от нормалната земна гравитация… може би сте забелязали, че не се чувствате толкова добре прилепнали към земята, както обикновено.

— Но слънцето е в центъра, нали? — попита капитан Анастейзия. — Как тогава има ден и нощ? Светът се върти… искам да кажа, нашият свят… към и от слънцето. Но ако слънцето винаги е в центъра…

— Започвате да местите слънцето — отвърна Еверет. Това беше прозрението, което го накара да изскочи от вира. На този свят нещата трябваше да са по този начин, защото това бе и единственият начин да се открие някакъв смисъл в онова, което се наблюдаваше. Думите… идеята… звучеше откачено, но числата твърдяха, че няма друг начин. Бяха извършили принудително кацане на огромен изкуствен диск, като гигантско дивиди, който обграждаше собственото си слънце. И слънцето се движеше. — В действителност е по-лесно да местите звездата, отколкото диска. Всъщност отговорът ми хрумна точно заради слънцето. Видях, че сенките се удължават, но слънцето не се движи през небето. Слънцето залязваше, но се движеше вертикално. Право нагоре и надолу. А единственият начин да се получи нещо подобно е, ако слънцето се движи. Математически е доста праволинейно; вид просто хармонично движение, като на махало. Слънцето подскача нагоре-надолу. Масата на диска…

— Мисля, че умовете ни бяха достатъчно объркани, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Така че денят тук продължава около трийсет часа. И веднъж щом си дадете сметка, че се намираме на диск, а слънцето е в центъра му, започвате да забелязвате и други неща. Дърветата, клоните им са насочени изключително по посока на слънцето. Всички листа са наклонени под един и същи ъгъл. И вече зная защо катастрофирахме. Защото преминахме от въртяща се сфера към стационарен плосък диск.

— Има ли вероятност този… Диск на Андерсън… да е с естествен произход? — попита капитан Анастейзия.

— Никаква — отговори Еверет.

— Боях се, че ще го кажеш. Как би се построило нещо подобно?

— Изисква се технология на милиони години след нашата. Може би десетки милиона години.

— Е, тогава ще могат да дадат едно рамо с нашия ужасно старомоден, тотално прецакан въздушен кораб — каза Макхинлит.

— Десетки милиона години — произнесе капитан Анастейзия. — Значи: не сме били ние. Не са… хора.

— Не. Човечеството не е съществувало достатъчно дълго — каза Еверет.

— Хората… нещата… които могат да построят нещо подобно — попита капитан Анастейзия, — иска ли ни се да се запознаем с тях?