Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Шарлът Вилие забеляза, че един иконом с официални панталони и фрак надникна в гостната и влезе тържествено.

— Стори ми се, че нещо просветна. Добре дошла у дома, мадам Вилие. Измина дълго време.

— Благодаря ти, Бейнс. Не беше малко.

— Вярвам, че работата ви е приключила успешно.

— Ако броиш за успех отблъскването на инвазия в Десетте свята от интелигентни динозаври, тогава, да.

— Звучи плашещо, мадам. Нека Му благодарим, че нищо подобно не ни заплашва тук. Равнината ни е от спокойните.

— И дано задълго си остане такава, Бейнс.

Часовникът с махало отброи за четвърт час. Шарлът Вилие пъхна тъмните си очила в чантичката.

— Налага се да побързаме, Бейнс.

— Ще имам грижата при завръщането ви да ви очаква чай.

— Какво бих правила без теб, Бейнс? Сдобих се с просто изумителна рецепта за горещо какао. Трябва да ти я дам.

Осем минути. Шарлът Вилие отвори вратата към стълбите за прислугата и слезе по спираловидното стълбище до старите кухни. Работата около Целостта я бе откъснала от последните две Прояви и вече почти не мислеше за къщата в Кеймбридж като за свой дом. За нея домът беше апартаментът ѝ на „Съдърк“, топъл и комфортно обзаведен според вкуса ѝ. Домът ѝ беше Лондон. Земя 3. Тази равнина, този свят, на който беше родена и откъдето беше поела по своя път, взимайки теоремите на баща си, за да ги превърне в реалност, за него тя мислеше като за Земя 3 а.

Лабораторията заемаше старата кухня, килера с провизии на иконома и винарската изба. Осветлението премигна: Проявата се зараждаше и се захранваше с енергия от пролома между вселените. Шарлът Вилие знаеше, че съседите ѝ в това зелено академично предградие са се оплаквали неведнъж от прекъсващото електрическо захранване и се чудят защо това винаги се случва в единайсет и двайсет и три вечер, на всеки шест седмици и два дни.

Бейнс поддържаше оборудването изрядно чисто, но никога не докосваше големия, покрит с кадифена покривка обект в средата на пода. Шарлът Вилие свали с един замах платнището. Порталът беше празна рамка. Две вертикални и две хоризонтални греди, оплетени в кабели и изолационни проходи. Врата за никъде. Врата за навсякъде. Комптаторните екрани премигнаха под увеличителните лупи и изгаснаха. Из къщата крушките сигурно помръкваха в полилеите си. На писалището, в тежки месингови поставки, бяха подредени стари, прашни свещи, разтечени и с почернели фитили. Шарлът Вилие ги запали една по една. Усещаше концентрацията на енергии във въздуха, в който се надигаше прах. Почувства как косъмчетата по тила ѝ настръхват.

— Накарай го да проработи — бяха последните думи на баща ѝ към нея, докато лежеше на смъртен одър в леглото с балдахин на горния етаж. — Всичко, което направих аз, е просто да го зърна. Сенки на сенките. Зърнати! Трябва да отидеш . Да отидеш и да го видиш.

Направих много повече от това просто да видя и отида, татко , помисли си Шарлът Вилие. Видях чудеса. Видях ужас. Светове отвъд представимото и могъщество на способността да повярваш. Цялото могъщество. Крайното могъщество. Скрито сред онези уравнения, които ти позволиха да отвориш магическия си фенер и да ми покажеш смътните, призрачни образи от живота на една друга Земя. Видях Плеромата 9 9 (Гр.) плерома: онова, което изпълва, допълва; в гностицизма — духовната вселена, местопребиваването на Бог, целокупността на божествените сили и начало. — Б.пр. .

Една минута.

Сега единствената светлина идваше от свещите. Пламъчетата им се накланяха към портала, който бе започнал да сияе в призрачно синьо.

— О, любов моя — прошепна Шарлът Вилие. — Толкова дълго ме нямаше. Прости ми.

Всички часовници показваха единайсет и двайсет и три.

Шарлът Вилие си сложи тъмните очила.

И порталът загоря във врящо синя светлина.

Тя приближи портала, докато лицето ѝ не се озова на сантиметри от равнината закривено синьо. Синевата огряваше лицето ѝ. Синята светлина от мястото между равнините пращеше в стъклата на очилата ѝ. Вятърът отвъд вселената издуха назад косите от лицето ѝ.

Проломът. Дупка, разкъсана между световете, между всички светове. Рана в реалност, където всички равнини кървяха и се докосваха. И там долу, там вътре , в сърцето на пролома, беше Плеромата. Сърцето, от което протичаше реалността на всички. И там вътре, в сърцето на сърцевината на всичко, беше Лангдън Хейн.

Шарлът Вилие помнеше вечерта, когато отвориха портала. Делото на живота на баща ѝ, останало недовършено от рака, който бе изгризал костите и мечтите му, напълно реално. Години проучвания, изследвания, отдаденост, работа, работа, работа; тя — най-добрият математик, който се е появявал в колежа ѝ от век насам, той — инженерът, който можеше да превърне онези идеи в метал, електричество и фундаментални физични сили. Едно натискане на прекъсвача щеше да отвори вратата към онази друга Земя, която баща ѝ беше показал на своя квантов фенер. Свят, толкова подобен на този, че им трябваха внимателни и продължителни проучвания на записаните образи, за да разберат, че са различни. Едно щракване на прекъсвача, и този свят беше само на крачка, през Портала на Вилие.