В празното небе над Лондон от З 10, капитан Анастейзия беше дала на Еверет координати за Земя 3. Още докато изтребителите „Тайфун“ от Кралските военновъздушни сили правеха нов заход, за да прихванат този последен остатък от извънземните нашественици над лондонското въздушно пространство, Еверет вече завършваше калкулацията, задействаше скоковия контролер и с последните останали енергийни запаси на акумулаторите отваряше портал на Хайзенберг и караше Евърнес да се появи на хиляда метра над Земя 3.
— И от тук са изчезнали — възкликна Сен и добави: — Не че се съмнявах…
— Изчезнали са отвсякъде — каза Еверет. Истина беше, във всеки един смисъл на това изречение.
— Снижи ни, бавно, към дома — произнесе капитан Анастейзия.
Гласът ѝ бе много, много изморен, кожата ѝ — посивяла от изтощение. Сен премести внимателно лостовете за тягата: стенещи, протестиращи, лоялни; Евърнес реагира. Капитан Анастейзия насочи кораба си бавно срещу течението на Ейвън. Окаченият мост на Клифтън се изплъзна под краката на Еверет. Беше посетил паралелни вселени, Световното колело на Джиджу, могъщо, отвъд способността на човешкия ум да го проумее, което в този момент беше нажежен до червено диск от екзотична материя, но никога не бе ходил по-надалеч западно в Англия от Крайпътни услуги „Лий Деламиър“ на магистрала M4. Покрай реката имаше подредени въздушни кораби, привързани по четири на док. Радиото се пробуди; поздравления, остроумни забележки от страна на другите капитани на въздушни кораби и контролната кула „Сайон хил“. Главните канали все още бяха препълнени с объркване, изумление и радост след инвазията и изчезването на Джиджу — толкова внезапно и пълно, колкото беше започнало всичко. От къде бяха дошли, какво бяха, къде изчезнаха. Щяха ли да се върнат? Министър-председателят щеше да направи изявление в седем същата вечер. На тайните, кодирани канали на ветровиците слуховете и спекулациите се вихреха с пълна сила. И сред всичко това завръщането на капитан Анастейзия във Въздушното пристанище беше отбелязано, отпразнувано и посрещнато с не по-малко слухове, особено от онези, които умееха да поправят въздушни кораби, тихомълком и на определена цена. Капитаните сигнализираха с прожектори, надуваха тръбите си за мъгливо време като виковете на самотни дълбоководни същества, непознати на човешката наука.
— Ще излизаш, облечена така? — попита Еверет.
Сен завъртя очи:
— И преди сме водили този разговор. Да, ще изляза, облечена така. Не, не си ми майка.
— Къде е майка ти?
— На посещение при нейната майка.
— Шарки и Макхинлит?
— Макхинлит дрънка в машинното с омитата от Портисхед. Шарки все едно не е отишъл да потъргува с някоя полони. Ела с мен, Еверет Синг. Ще те разведа из Бристол. Ще се позабавляваме. Заслужаваш си го. Спаси вселената. Най-малкото, което мога да направя, е да ти взема буваре. Буваре бира? Няма значение. Ще ти дойде добре. Жужирай се. Премени се с партакешите, които ти купих. Ще те заведа в „Сийуърдс“. Има боеве… с голи юмруци. Бонару.
Но Еверет не успяваше да се зарази от настроението за парти на Сен:
— Съжалявам, Сен. Ти върви. Не мога да си изкарам някои неща от главата.
Сен свали сгъваемата седалка отзад на вратата и кацна на нея.
— Какво да си изкараш от главата, Еверет Синг?
— Тях. Всички Джиджу. Щях да ги изпратя обратно, Сен. Обратно в огъня. Но капитанът ме спря. Как е възможно да постъпя така? Що за човек съм?
— Но не го направи.
— Но щях. С едно помисляне. И тя беше права: така нямаше да съм по-различен от Императрицата на слънцето.
— Императрицата е от лошите. Злодеят. Тя уби всички онези Джиджу. Зная го, Еверет, почувствах го. Вече започва да ми се губи, но все още е там. Още съм бижу изплашена и винаги ще е така.
— Казваш: тя е злодеят. Известно ми е. Но аз ли съм героят?
— Тук сме. Живи сме. Корабът е тук. Инфундибулумът е в теб. Джиджу ги няма. Не знам къде са, не ме е грижа. Просто ги няма. Ти ги надви, Еверет. Ти си героят.
— В мен видях неща, които не ми харесаха, Сен. Извърших неща… Също като в училище, когато виждах две момчета да се бият… Мислех си го, когато Какс уби своята съперница. Мои приятели изведнъж се сбиваха. И след това вече не гледах на тях по същия начин.
— Аз обичам тупалки — рече Сен, след което забеляза съмненията и уязвимостта на Еверет. — Извинявай.
— Сякаш изобщо не ги познавах. Сен, мисля, че сега съм един от тях. Аз съм побойник и нищо вече няма да е същото, нито зная кой съм.
Читать дальше