Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Еверет, винаги си Еверет. Аз бих знаела.

— Като другото ми аз… моето копие. Така и не разбирах откъде извират гневът и желанието му за сражение. Но сега разбирам. Вършил съм същото.

— Може пък да те гушна, Еверет Синг, но трябва да обещаеш, че няма да ми развалиш асока.

Еверет протегна ръка, а Сен разтвори ръце за прегръдка.

— Еха — каза тя и се отдръпна.

— Не съм достоен, Сен. Не го заслужавам.

— Няма значение.

— Има. За мен. И, Сен, помниш ли как те помолих да си свалиш фланелката? Не биваше да постъпвам така. Не беше правилно. Не беше добрият начин.

— Не съм правилна? — произнесе Сен и се престори на възмутена.

— Не, нямах предвид това. В моя свят момчетата и момичетата на наша възраст… не бива да го вършим.

— Еверет Синг, не забравяй, че аз казах не, но ти постъпи не. Никакви трябваше или не трябваше по въпроса. Върши или не върши. В палари няма дума за трябваше, Еверет Синг.

— Аз не съм от добрите.

— Никой не е. Всички сме добри и лоши, млади и стари, герои и злодеи. Това е начинът Му.

— Не и там, откъдето аз идвам.

— Тук също не е така, на повечето места, но откъдето идвам аз, всички сме тези неща. Черни и бели. Хайде.

Еверет поклати глава:

— Трябва да обмисля някои работи.

— Съвсем самичко на големия, студен кораб? Не. Не бива така. Идваш с мен, Еверет Синг, дори и за да свършим една дреболия, която трябва да свърша.

— Дреболия?

Сен извади една карта таро „Евърнес“ с драматичен жест. Обърна я с лицето нагоре. Слънчевата императрица . Императрицата на слънцето. Веселата, закръглена жена на трона си, стиснала две магически пръчки.

— Пенсионирам тази карта. Не я искам в колодата си. Всичко онова, което Генкралиците сложиха в главата ми… оставям го в картата.

Еверет дори не можеше да си представи как подобно нещо е възможно да проработи в какъвто и да е реален, физически смисъл, но беше жизненоважно за Сен. Така виждаше света тя, с добавените му цветове и оттенъци.

— Когато я няма, останалите карти ще проговорят отново. Истината. Искам да я пусна над Въздушното пристанище. Идваш ли, Еверет Синг?

Еверет поклати глава.

— Е, мога и сама да я пусна във водата. Просто си помислих, че… Нее… Еверет, прегръдка. Не напускам тази лати, докато не си я получиш.

Еверет се изправи. Изпитваше болка, вътрешна и външна. Позволи на Сен да го обгърне с ръце. Беше малка, кожа и кости, и сухожилия, като въздушен кораб, но пък бе топла и мила, и неустрашима, но най-вече — там. Сам я прегърна. Тя го задържа дълго, силно, близо до себе си, без да каже дума. Знаеше, че Сен ще остане там, докато има нужда от нея. Вдъхна сладкия ѝ, мускусен аромат на Сен. Еверет опита да си представи градовете кораби на Господарите на Слънцето, пръснати из милиард случайни паралелни вселени. В тези вселени можеше да живеят хора. Току-що им беше изпратил инвазия на извънземни. Нямаше правилно разрешение. Само избор между злини. Беше избрал от името на собствения си народ за сметка на непознати. Беше направил онова, което трябва. Злодеят беше Императрицата на слънцето, Голямото Зло. Всичко сторено, беше сторил заради нея.

Не ти унищожи собствената си цивилизация, Еверет Синг. Не ти извърши геноцид — екоцид, паницид. Не ти нападна Десетте свята с милиард кораби градове.

Какс…

Той зарови лице в косите на Сен.

— Хей! Не разрошвай асока — произнесе тя.

— Да — каза Еверет.

— Какво?

— За излизането. Ще дойда, да.

— Ура! — Сен се измъкна от прегръдката му и заподскача навътре в коридора. — Ще бъде забавно, Еверет; баровете и музикалните клубове, и боксовите срещи…

— Може би без боксовите срещи…

— Какво му е на бокса? Големи мъже се налагат едни други. Бона. Ще си паднеш. А сега се дръпни — Сен го изблъска встрани и отиде до шкафа, където той пазеше дрехите си. Започна да ровичка из корабните му шорти и ризи, чорапи, клинове и фланелки. — Ще те издокарам както си трябва, като от нашите .

— Сен.

Тонът му я накара да вдигне стреснато очи.

— Какво?

— Нищо. Просто. Това — много бързо, много лекичко, внимателно като утринна мъгла, той целуна Сен по леденозелените устни. Очите ѝ се разшириха, а после тя поклати глава и се разсмя:

— Не, Еверет Синг. Жужирай се. Да вървим бристол-тип-топ и в изрядност.

Пол Маккейб беше последен. Дълго след като останалите от комитета бяха тръгнали, той продължи да се размотава из апартамента на Шарлът Вилие, като подхвърляше коментари за изгледа ѝ към Темза, за обозначителните светлини на въздушните кораби, които преминаваха бавно над Лондон, за качеството на порцелана ѝ.