Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— „Албиън роуд“ — каза той.

— Добре, сега можеш да ме пуснеш, Еверет.

„Албиън роуд“ премигваше от лъчите на десетки фенерчета от мобилни телефони. Телефонът на Еверет М засвири „Суидиш Хаус Мафия“.

— На M25 съм. Има още едно от тези неща над „Хемъл хемпстед“. Осветлението изгасна. Взел съм си очилата за нощно…

Телефонът замлъкна като мъртъв. С нощното си зрение Еверет М виждаше как очите и зъбите на Нуми греят. „Албиън роуд“ беше пълна с инфрачервени призраци.

— Виждам майка ти и баща ти. Ще те отведа при тях.

— Еверет — Нуми го удари лекичко по гърдите, като котенце. — Благодаря ти, че ме спаси. Но… не искам да бъда момичето, което се нуждае от спасяване. Така че: ура! Точки. Но и минус точки.

— О — и точно там, в тъмното, в лудницата, сред виковете и рева на изплашените и объркани хора по „Нюингтън грийн“, докато корабът на Джиджу висеше над главите им и кой знае колко още подобни на него из цялата страна, из цяла Европа, по целия свят, думите на Нуми му се сториха най-ужасното нещо.

— Сделка, Ев. Ти ме спаси. По някое време, може би не точно тази седмица, може би не тази година, може би когато не тичаме наоколо, не подскачаме от кола на кола и така нататък, аз ще спася теб — тя протегна ръка. Инфрачервеното ѝ лице беше изключително сериозно.

— Сделка.

— Още нещо: кой си ти?

Еверет М преглътна. Тази част беше трудната.

— Минимален стандарт: истина, честност, грижа?

— Минимален стандарт.

— Помниш ли онази първа среща за писане на домашни, когато споменах, че може да съм извънземен киборг двоен агент от паралелна вселена?

— И си се появил на мястото на истинския Еверет Синг. Ев… не.

— Да. Ето защо…

Тя докосна устните му с пръст. Намери ги без усилие в тъмното:

— Не ми се иска да го повярвам, но май донякъде се налага.

— Не казвай на никого. Не е безопасно.

Нуми почука с пръст по устните му:

— Шш.

— Нуми, онези неща, които казах, съжалявам…

— По-зле не се бях чувствала, Еверет.

— Наговорих ужасни неща, за да те нараня и отблъсна…

— Да, направи го. И не ти е напълно простено. Може би на около седемдесет процента. Но сега не му е моментът, Еверет.

— Имам тайни, които нараняват хората. Хората, които са близо до мен, страдат.

— Шш. Знаех си, че има нещо. Паралелна вселена. Еха. Откачено е, но не по-откачено от онова, което се случва в момента. Този Еверет ми харесва повече. Сега трябва да вървя — Нуми вдигна пръст от устните на Еверет М. Той вкуси сол и череша. Светът свършваше; по това време утре Лондон можеше и да е на пепел, всички можеха да са мъртви, но само с пет думи Нуми беше препълнила вселената му със сърце и надежда. Този Еверет ми харесва повече.

— Мамо! — извика тя. — Татко!

Греещите инфрачервени фигури се обърнаха надолу по „Албиън роуд“. Към Нуми затанцуваха фенерчета от мобилни телефони.

— Ами ти, Еверет? — попита тя.

Истината се стовари около него. Майка му, Виктъри-Роуз — не знаеха къде е той, дали е в безопасност, дали ще се върне. Измъкнете се от Лондон, това беше последното, което ѝ каза. Но телефоните не работеха, а сега чуваше сирени в далечината, както и рев на самолети, а корабът на Джиджу пращеше от синьо електричество. Трябваше да се прибере у дома.

— Майка ми — каза Еверет М и се затича.

Този път без да ограничава скоростта. Отвори усилените си способности на Трин до последната резка на скалата. Вече усещаше как студът затяга хватка около сърцето и жизненоважните му органи. Изгаряше собствените си телесни мазнини. Еверет М натисна всяка част от технологията на Трин до предела ѝ. Тичаше по-бързо от всеки олимпийски атлет, прескачаше коли, преодоляваше стени като звезда по паркур, профучаваше из задни улички, ориентираше се единствено с помощта на нощното си виждане.

— Идвам!

„Уорфърд роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“. През парка, собствената му стара ловна територия, където ловуваше за Наан. „Роудинг роуд“. И после имаше светлина. Внезапно, ослепителна светлина навсякъде около него, която принуди Еверет М да набие спирачките и да се изпързаля, за да спре. Ослепителна, болезнена светлина. Той мигна, за да изключи нощното си зрение на Трин. Корабът на Джиджу беше изчезнал. Гледаше към ясно януарско небе в късния следобед.

Там. Една мисъл включи оптичното му увеличение на Трин. Въздушен кораб — по-точно развалината на въздушен кораб — в небето на северозапад. Беше разказал на Райън лъжата за вълшебния въздушен кораб, който може да повика, когато светът е в опасност. Но не беше лъжа. Ето го и него. Над „Уайт Харт Лейн“. Фен на „Спърс“. Можеше да е само един човек. И Еверет М нямаше никакви съмнения, че тъкмо неговото копие е помел Джиджу от небето.