Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Разбра. Не знаеше как разбра, но беше факт. Нещо беше изчезнало от него. Нещо, изковано на горска поляна в сенките на тристаметрови дървета: всички те — вече нищо повече от пепел, заедно с ужасяващите, великолепни създания, живели сред тях. Прах. Изчезнали. Нещо, което докосваше ум в ум, на Джиджу и човек. Изчезнало.

— Какс!

— Еверет… — произнесе внимателно капитан Анастейзия.

— Съжалявам. Да. Не. Обратният портал трябва да се появи след… — За пореден път дискът от светлина се разтвори до портал на Хайзенберг с изглед към подканящия мостик на Евърнес . — Вървете, вървете, вървете, трябва да изпратя кода. Има петсекундно закъснение. И въведох команда, която ще изтрие Инфундибулума от всеки Джиджу компютър. За да сме сигурни, че няма да успеят да се върнат. Или че когато го направят, ще бъдем готови за тях! Вървете!

Сен премина последна през портала. Тя беше на мостика, той — в Слънчевата зала. Тракащи нокти: вече съвсем наблизо. И птичата песен бе прераснала в боен писък. Натисна бутона за изпращане в мига, когато воините на Джиджу нахлуха в Слънчевата зала. Ореолите им бяха пръстени от свирепи остриета. Еверет видя как към него полита вихрушка от мечове. Сен вдигна бойния жезъл на Генкралиците и го хвърли към Господарите на Слънцето, след което сграбчи Еверет за корабните шорти с двете си свободни ръце и го извлече обратно на кораба. Еверет се стовари здраво на палубата.

Порталът на Хайзенберг се затвори.

— Три — отброи Еверет. — Две. Едно…

Из „Грийн лейнс“ стояха неподвижни хиляда души. Ученици, дядовци и баби с бебешки колички, млади жени с найлонови пазарски чанти, служители от общински съвет на Хакни в жълти светлоотразителни дрехи, бегачи за здраве и стари дами. Колите спираха, камионите и автобусите набиваха спирачки. Велосипедистите спускаха крака на земята и се взираха. Някъде надолу по пътя се разнесе удар и трясък, когато една кола се заби в друга. Шофьори и пътници напускаха превозните си средства. Хората излизаха от кафенета, цехове и офиси. Еверет М виждаше служители и работници по прозорците на горните етажи нагоре и надолу по улицата, които са се вторачили нагоре.

Еверет М имаше прекрасен изглед към нещото в небето. Черни сталактити, обърнати наопаки кули, контрафорси и издути надолу куполи; милиони греещи прозорци — това бяха хиляда готически катедрали на едно място, десет хиляди замъци в стил „Дисниленд“, сплетени в едно, сочещи надолу. Само в миг светът на всеки от тези хиляда човека по „Грийн лейнс“, на милионите други из Лондон, беше преобърнат наопаки. Каквото и да мислеха, каквото и да чувстваха, техните проблеми, радостите им, скърбите, сърцата, които бяха разбили, бяха отнесени надалеч. В небето имаше нещо толкова голямо, че скриваше слънцето. Той стисна юмруци, заповяда с воля на енергията да задейства оръжейните му системи на Трин. Силата го развълнува, както винаги. Ръцете на Еверет М се разтвориха. Силата се разпростря от тях. Нещото, което висеше над Лондон, зачерняше цялото небе. Беше широко километри. Разполагаше с пръстови лазери, електромагнитни импулсори, бързина, сила и усилени сетива. И всичко това го правеше толкова ефективен срещу нашественика в небето, колкото всеки останал по „Грийн лейнс“. Нямаше какво да направи. Но трябваше да направи нещо. Нали беше герой.

— Върви по дяволите, Шарлът Вилие — каза Еверет М.

Каквото и да беше решението му, нямаше да бъде онова, което тя иска.

Телефонът на Еверет М започна да изпълнява „Суидиш Хаус Мафия“: Райън.

— Това са Джиджу, нали? — попита Райън.

— Да.

— Онова нещо е огромно…

— Райън, трябва да се обадя на мама. Не зная колко дълго още ще функционира мрежата.

— Разбира се, разбира се.

— Рай, събери всички, които можеш, и ги изведи от Лондон.

— Татко е на работа…

— Направи всичко възможно, Рай. Трябва да звънна на мама. Ще поддържаме връзка.

Еверет М избра номера на Лора.

— Еверет, къде си? Добре ли си? Прибирай се веднага у дома.

— Мамо, Вики… Виктъри-Роуз у баба ли е?

— Не, с мен е, миличък. Еверет, прибирай се.

— Идвам. Мамо, трябва да напуснем Лондон. Отидете в леля Стейси.

На Земя 4 сестрата на Лора живееше в Бейсингстоук, място, което Еверет М винаги бе намирал за толкова отегчително, че в обратнопропорционален смисъл придобиваше странно интересна аура. Точно сега беше най-безопасното място, за което се сещаше. Извънземните никога не превземаха Бейсингстоук. Но първо трябваше да се измъкнат от Лондон. И това можеше да се окаже големият проблем.