Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Ще изчезнат къде? — поиска да узнае капитан Анастейзия. Гласът ѝ беше равен и твърд. — Къде ще ги изпратиш?

Еверет преглътна.

— Обратно — каза той.

Еверет видя как лицето на Какс промени цвета си, а гребенът се надигна за част от секундата, преди да изстреля стрела към него. Блясък, шумно дрънкане и стрелата се впи в тавана. Сен вдигна юмрук. Един бумеранг долетя до ръката ѝ. Едно помахване на ръката, и бумерангът се разпадна на съставните си ботове и се сля с бръмчащия рояк от ботове около топката на бойния жезъл на Генкралиците. Тя се завъртя напълно към Какс.

— Няма да изпратите народа ми в огъня — каза Какс. — Моята майка, сестрите ми. Няма да ги върнете там.

— Няма да докосваш Еверет! — извика Сен. Какс изсъска и се сниши в бойно приклякане. Сен улови бойния жезъл с две ръце и го вдигна над глава: — Мога да работя с играчката ти. Толкова добре, колкото ти. На този кораб има само една принцеса. И познай какво? Не си ти.

— Ще те нарежа и изкормя от горе до долу, маймуно — изпищя Какс.

— Мистър Шарки, възстановете реда! — извика капитан Анастейзия.

Изстрелът от пушка прозвуча оглушително в ограниченото пространство на мостика. Стърготините и сачмите от пушката заваляха по Еверет като сняг. Във въздуха замириса остро на барут. Едната пушка беше изпразнил в тавана. Другата беше насочена към Какс.

— На моя кораб няма нито нарязване, нито кормене и абсолютно никакви принцеси — прогърмя гласът на капитан Анастейзия. — Достатъчно насилие. Достатъчно убийства и кръв. До гуша ми дойде. Мистър Синг: не възнамерявам да способствам геноцид. Искаш да изпратиш милиарди живи същества в експлодиращо слънце. Ще унищожиш цялата раса Джиджу… всички с изключение на едно от тях. Тя е там, пред теб. Последната Джиджу. Еверет, по този начин няма да се различаваш от Императрицата на слънцето. В никакъв смисъл. Трябва да има някакво решение, което няма да избие милиарди. Хайде, Еверет. Мисли бързо. Мисли по-качествено.

Сен не сваляше бойния жезъл. През ореола на Какс преминаваха вълни. Пушката на Шарки беше неподвижна и неотклонно насочена.

Мисли, Еверет, мисли.

Еверет се вторачи в оръжията, които държеше. Паноптикона. Инфундибулума. Телефона. Скоковия пистолет.

В главата му нямаше една мисъл. Просто се взираше, без да вижда.

Десет свята. Милиарди животи. Хора и Джиджу.

Никой не мърдаше. Времето охладня и замръзна.

Мисли, Еверет. Мисли!

И после го видя. Беше точно пред него. Стоеше си там от векове.

— Мога да го направя — каза той. — Пак ще ми трябва само едно телефонно обаждане.

— Народът ми — настоя Какс.

— Няма да ги върна обратно. Обещавам ти.

— Какво ще направиш?

— Ще ги изпратя навсякъде. Скоковият пистолет. Той ми подсказа идеята. Изпраща обекти в случайни паралелни вселени. Мога да направя точно това. Мога да изпратя команда през Инфундибулума на императрицата, която ще изпрати всеки от корабите на Джиджу в случайни паралелни вселени.

— Направи го, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

От гърлото на Какс се изтръгна дълбоко ръмжене.

— Потрепнеш ли и с мускул, гневът ми ще се стовари върху ти — оповести Шарки.

— Ще останат живи — каза Еверет.

— Гарантираш ли за това? — попита Какс.

— Никой не може да даде такова обещание — намеси се капитан Анастейзия.

— Не е от най-важните неща в момента — каза Макхинлит, — но след малко ще останем без осветление.

— Какво? — Еверет се втурна към големия прозорец.

Сянката на кораба-майка на Господарите на Слънцето беше толкова дълбока и всеобхватна, че лондонските улични светлини автоматично се бяха включили сами. Сега, пред очите на Еверет, градът постепенно потъваше в мрак, улица след улица, квартал след квартал. От Излингтън до Канънбъри, по целия „Болс Понд роуд“. От Шакълуел до „Албиън роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“.

— Майка ми черпи от електрическата ви мрежа, за да поддържа Палатакахапа във въздуха — каза Какс.

— Не! — извика Еверет. — Не, не, не, не!

Телефонът в ръката му премигваше с индикатора си за обхват. Остана само една чертичка, след което и тя изчезна.

— Не! — Еверет се взираше в мъртвия телефон.

— Тонът ви ме притеснява, мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия.

— Изгубих сигнал. Не мога да го направя отдалечено! Ще се наложи да отворя скокова точка направо в Слънчевата зала.

— И да минеш през този портал? — уточни капитан Анастейзия.

— Да. Но. Аз трябва да го направя.