Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Ще бъда до теб — заяви тя.

— „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ — каза Шарки.

— С теб съм — каза Макхинлит.

— Няма да ме оставите — каза Сен. — Нали сме екипаж.

— Нуждая се от велоциклета ти.

Небръснатият младеж с жълт мотористки шлем се втренчи в Шарлът Вилие, сякаш току-що се беше телепортирала от кораба на Джиджу.

— Моторът ти, или както там го наричаш, трябва ми.

Превозното средство беше малък моторизиран велосипед с четвъртито товарно отделение зад седалката. „Пица Домино“. Някакъв вид доставки за бързи закуски. Шокът от появата на градовете кораби на Джиджу беше отминал и сега „Пикадили“ отново се пробуждаше за живот, докато стотина шофьори и хиляда пешеходци до един решаваха, че трябва да се измъкнат оттук, да се доберат до дома, до семействата и любимите си хора. Да се измъкнат от Лондон. Двигателите ревяха, колите се местеха и маневрираха, крещяха клаксони. Улицата се превръщаше в масирано пътно задръстване. Скоро щеше да избухне насилие. Шарлът Вилие не можеше да си позволи да попадне в този капан. Еверет Синг и Инфундибулумът вече можеше да са пристигнали над Стоук Нюингтън. Този път нямаше да се нуждае от войници и въоръжена сила. Не ѝ трябваше предателското копие на Еверет, нито да заплашва семейството му. Нямаше дори да му го отнема. Когато му кажеше какво може да направи тя с Инфундибулума, неща, които дори не е сънувал, как можеше да унищожи създанията Джиджу, щеше сам да ѝ го даде. Но трябваше да се добере дотам. Трябваше да се измъкне от задръстването на „Пикадили“. След което, на пет коли надолу по пътя, забеляза стреснатия разносвач на пица върху мотопеда му.

— Дай ми велоциклета!

— Не мой. Пица компания ще ме уволни — каза разносвачът. Имаше силен руски акцент. Беше стиснал здраво дръжките на кормилото.

— Глупав, глупав човек. Съдбата на всички вселени е заложена на карта — Шарлът Вилие извади пистолета от чантичката си. — Нуждая се от велоциклета ти.

Той едва не се препъна от бързане да отстъпи с вдигнати ръце.

Велоциклетът беше бърз, маневрен и нелепо забавен за каране. Шарлът Вилие запретна пола с няколко сантиметра, за да освободи краката си, нави газта и изсвири с гуми по тротоара. Клаксонът на машината звучеше бръмчащо и дразнещо, но гледката на връхлитащия мотопед срещу тях караше пешеходците да се пръскат във всички посоки. Тя нахлупи по-здраво шапката на главата си и свали мрежестата воалетка. През тротоарите, на зигзаг през задръстванията на кръстовищата, с пълна скорост, без да престава да натиска клаксончето срещу глупавите хора овце, които се въртяха объркано, изгубени, незнаещи как да постъпят. Покрай статуята на „Ерос“ на „Пикадили съркъс“ под бляскавите неонови реклами, нагоре по „Шафтсбъри авеню“, където отново мина наляво-надясно под сенниците на „Тиътърленд“ — всички шоупрограми все още рекламираха стоката си с неон и блясък. Над нея долнището на града кораб на Джиджу пълзеше със син електрически огън. Шарлът Вилие не спираше, от север на изток, от „Оксфорд стрийт“ до „Тиобалдс роуд“, от Финсбъри до Шордич, все по-близо до Стоук Нюингтън, следвана през всеки метър от пътя от силния мирис на пеперони и двойна порция сирене, идваща откъм кутията за доставки.

Точката ослепителна светлина се отвори до диск, който се отвори до портал. Екипажът се втурна в Слънчевата зала. Порталът на Хайзенберг се затвори зад тях. Шарки взе на прицел помещението с пушките си. Капитан Анастейзия зае бойна стойка от савате. Сен размахваше заплашително бойния жезъл.

— Чувствам се лекичко изложен на стихиите тук — обади се Макхинлит. — Старчок от пенджабо-шотландски произход с проблеми с овладяването на гнева; не говорим точно за огнева мощ, нали?

Шарки му подхвърли една пушка.

— Краят с двете дупки трябва да сочи настрани от теб — каза той.

— Къде е? — Еверет стоеше в средата на залата. — Инфундибулумът… къде е?

Залата беше празна. Контролните конзоли, създанията Джиджу, които ги управляваха, умаленият модел на слънцето на Света на Диска и механизмите на Господарите на Слънцето, които най-накрая го бяха унищожили: всичко беше изчезнало.

Тънката поставка, на която се издигаше Инфундибулумът; самият таблетен компютър; изчезнали.

Нямаше къде да бъдат, но всички се огледаха, всички потърсиха, завъртяха се из помещението.

— Може би ако, ами например, ако Императрицата на слънцето се появяваше от пода, сега Инфундибулумът да се е скрил в пода — каза Сен.