Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Две. Едно.

Еверет удари бутона СКОК. Светлината от отвъд вселените наводни мостика.

И ги нямаше .

Без вуум .

Евърнес замина, Евърнес пристигна.

Палатакахапа висеше над Лондон. Студената, ясна януарска светлина огряваше могъществото и исполинските му размери. Върхове и бойници като хиляда наблъскани една до друга катедрали; шпилове и кули като на някакво създание от дъното на най-тъмното море; ребра и мачти, и вентилационни шахти като на омасленото тяло на някакво неприлично елегантно филмово извънземно. Желязна корона, широка петнайсет километра: от Актън до Канъри уорф; от Хампстед до Стретам. Лондон: покорен. Три милиона души, свити от ужас под сянката му.

— Комуникационните канали са полудели — каза Шарки. — Двеста канала, пълни с писъци.

— Оставете комуникационните канали, мистър Шарки — нареди капитан Анастейзия.

Всички на мостика се присвиха, щом няколко военни изтребителя профучаха над въздушния кораб, достатъчно близо, че реактивните им двигатели да го разтърсят.

— Това аер-о-плани ли са? — попита Сен.

— Мистър Синг, къде ни отведохте? — обади се капитан Анастейзия.

— На моя свят — каза Еверет. — В моя дом. Имам план… но ще проработи само ако успея да се добера до Палатакахапа. А той е тук. Над моя Лондон.

Всички напуснаха постовете си, привлечени от широкия прозорец. Гледката беше страхотна. Дума, която използваме прекалено често , помисли си Еверет. Нов телефон или филмов трейлър, или високи маратонки, и веднага казваме: страхотно. А са просто неща. Летящ дворец от паралелна вселена на умно-заври, надвиснал над Лондон. Това вече е страхотно. Гледам и изпитвам страхопочитание.

Еверет беше накарал Евърнес да завърши скока си точно над футболния стадион „Уайт Харт Лейн“. Беше пресметнал бързо, но грижливо: достатъчно надалеч от Палатакахапа, за да избегнат опасността при скока един материал да се материализира в друг; достатъчно близо, за да могат да видят парчетата от скъсания мост и одраната архитектура, рухнали чак до улиците на Стоук Нюингтън на хиляда метра под тях. Евърнес висеше на половин километър от североизточния сектор на двореца на създанията Джиджу. Дворецът изпълваше големия прозорец. „Абни парк“, Стоук Нюингтън, „Клисолд парк“, стадион „Емирейтс“, училището „Борн Грийн“, всичко това се простираше под сянката на Императрицата на слънцето.

— Майка ми е там долу — прошепна Еверет. — Сестра ми, баба и братовчедите ми. Всичките ми приятели…

— Моята майка е там вътре — каза Какс. Тя мигна към Еверет. Ореолът ѝ бе придобил обсидианово черен цвят. — Почувствах ги всички, Еверет. Чух ги, ето тук. — Тя докосна ъгълчето на челюстта си, където се намираха малките уши на създанията Джиджу. — Всичко, което някога е ходило или плувало, летяло или ровило. Един кратък писък, след което ги нямаше. Превърнати в пепел, пепелта на прах, прахта на атоми. Всеки разказ и песен, сграда и поема, игра и играчка, рисунка… всяко късче познание и мъдрост: изчезнаха за едно мигване на очната мембрана. Шейсет и пет милиона години цивилизация на Джиджу. Ние сме последните Джиджу!

Докато Какс говореше, кожата на лицето ѝ се смрачаваше до наситени индигови ивици, които преминаваха от края на гребена ѝ до брадичката и около всяко око.

— Какс, лицето ти… каза Еверет.

— Вие наричате това плач.

Капитан Анастейзия даде знак на Еверет да я последва надалеч от големия прозорец, а после призова и екипажа си с пръст.

— Еверет — прошепна тя, — какъв е планът ти?

— Помните ли Битката при „Абни парк“? — започна той. — Помниш ли как се измъкнахме оттам, Сен?

— Извика портал с помощта на телефоно-комптаторо-нещото си. Зареди координатите зад един надгробен камък и направихме скок — каза Сен.

Еверет им показа айфона си.

— Джиджу са копирали Инфундибулума. Съвсем точно, с всеки последен детайл. Което означава…

— Че ти можеш да контролираш техния Инфундибулум — обади се Макхинлит. — Само че там има цял рояк кораби на Джиджу. А това тук е само твоят свят, момчето ми. Какво остава за нашия.

— Всички те се направляват от командния кораб — каза Еверет. — Така са успели да направят едновременен скок. Защото са получили командата от Императрицата.

— А ти просто трябва да изпратиш командата до нейния кораб…? — попита Шарки.

— И всички ще изчезнат — отвърна Еверет. Той разклати телефона си. — И имам сигнал!