Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Пръдня в територия на урагани — отговори Макхинлит.

— И пръдня в ураган стига. Сен, задействай пропелерите. Джентълмени, към инженерния отсек. Какс, нуждая се от всяка свободна ръка. Ако обичате, мадам, разгърнете гръмоотводния масив. Ще снижа кораба… — капитанът посочи сините електрически изпразвания — … там.

— Не можеш! — извика Сен.

— Насочете кораба натам, мис Сикссмит — произнесе с най-заповедния си глас капитан Анастейзия. — Джентълмени, рептили, все още сте тук?

— Гръмоотводният масив — каза Еверет по петите на Макхинлит, докато го следваше по стъпала, коридори, стълби, нагоре между газовите клетки, във висините на въздушния кораб. — Това не се ли използва, когато влитате в гръмотевична буря, за да презаредите акумулаторите?

— Да — отговори Макхинлит.

Намираха се на пътека, притисната толкова плътно до тавана на кораба, че дори на Еверет му се наложи да приклекне.

— Като онова нещо, при което, ако нещата се объркат, може да изгори целият кораб?

Лицето на Макхинлит изразяваше най-чисто неверие:

— Момко, слънцето… слънцето… се кани да избухне и ще прати задника ни чак при Него. Прояви малко усет за мащабите.

След което продължи напред, тракащ като рак надолу по тесния коридор. Бедрата на Еверет протестираха от схващането, докато опитваше да не изостава от машиниста.

Макхинлит спря под две големи месингови колела, инсталирани в тавана.

— Дърпай с всички сили, младеж! — машинистът сграбчи едно от колелата.

Когато го завъртя, бицепсите, сухожилията на врата му и ключиците му изпъкнаха до краен предел.

Часовникът на Еверет сигнализира.

— Шест минути до Слънцеизбухването.

Беше измислил името по време на препускането нагоре по стълбите от мостика до върха на кораба. Краят на света и пак не можеше да се въздържи да не измисли подходящо име за събитието.

Макхинлит стовари юмрук по обшивката:

— Знаеш ли какво? Наистина. Наистина. Не. Ми. Трябва. Да чувам последно отброяване.

— Извинявай.

— Остави извиненията. Върти.

Еверет сграбчи колелото и го налегна с цялата си тежест. Не искаше да помръдне. Пое си дълбоко дъх и опита отново. Всеки от мускулите му пищеше. Агония: приклекнал в тясното, с вдигнати ръце.

Еверет изпъшка. Колелото изскърца и се помести.

— Върти! Върти! — изкрещя Макхинлит.

Еверет завъртя месинговото колело. Часовникът му отново сигнализира. Четири минути до Слънцеизбухването.

Макхинлит вдигна ръка.

— Движим се — каза той. — Движим се! Тегли в името на Исус, Кришна и името Му!

Сен ги почувства с всяка част от тялото си: познатите вибрации, които не бе усещала от толкова дълго, тътена на пропелерите. Постоянното, добре дошло треперене, което ти съобщава, че се намираш на въздушен кораб. Жива, дишаща машина, със собствен живот и голямо сърце, като на лъв. Вибрациите бяха слаби, но корабното сърце отново биеше. Сен вдигна ръце от лостовете за стартиране на двигателите. Чувстваше се така, сякаш е направила вълшебство: беше пробудила за повторен живот кораба с едно живително докосване по същия начин, по който Генкралиците бяха излекували нея. Но не можеше да сложи ръцете си на руля. Волтовите дъги под нея я ослепяваха, парализираха я от страх.

— Снижете ни, мис Сикссмит — каза капитан Анастейзия. Стоеше пред големия прозорец с ръце зад гърба, широко стъпили крака, поглед напред: обичайната ѝ командна стойка. Тази стойка казваше: Аз съм Господар и Командир на въздушен кораб.

Сен посегна към руля и се отдръпна като попарена. Отново видя развалините на Феърчайлд , както го беше виждала в толкова много пропадащи, изпълнени с викове свои кошмари. Видя как корабът на родителите ѝ се превърта отново и отново през чудовищната буря край Азорите; а гръмоотводният му масив е разгърнат като платна — едно горе и едно долу. Видя как мълнията го поразява. Видя убийствената дъга. Как корабът пламва и започва да гори.

Сега го видя отново. Видя как всичко свършва с пожар. Не можеше да причини нещо подобно на кораба. Но ако не го направеше…

— Мис Сикссмит! Разполагаме с шест минути, преди новата да ни връхлети!

И в двата случая щеше да приключи с пожар. Сен проплака. Еверет говореше за избора между две злини. Всички злини от всички светове сега бяха тук, на върховете на пръстите ѝ. Но двете пресичащи се дъги от ярка синя светлина препълваха очите и ума ѝ.

— Сен! Не ме принуждавай да ти отнемам управлението!

Не можеше да докосне руля за управление. Корабът щеше да изпищи пред предателството ѝ, ако го докоснеше.