Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Когато Еверет влезе, Ейдан, служителят на кафенето с прическа на плитчици, му кимна. Звънчето на вратата издрънка. Еверет М не седна.

— О, Ев. Не — каза Нуми, когато приключи с момичешките приказки. — Училищни дрехи. Минус точки.

Той трепереше. Не успяваше да проговори. Сякаш сърцето му беше от пластичен експлозив и можеше да избухне при най-лекото почукване. Нищо досега не му се бе струвало толкова трудно или така страшно. Нанотек зомби викторианските скелети бяха лесна работа.

— Нуми, може ли да поговорим?

Тя плесна възглавницата до себе си.

— Не… тук — каза той.

Очите ѝ станаха много широки. Тя беше фантастична и великолепна, и невинна. Той въплъщаваше всичкото зло във вселените. Еверет М ѝ направи знак да го придружи навън. Застанаха при стъкления вход. Това беше добре. Приятелките ѝ щяха да виждат всичко.

— Държиш се странно дори за себе си, Ев.

— Нуми, вече не искам да излизам с теб.

— Какво? Еверет? Да не си започнал да взимаш лекарства?

Не, не се получаваше: даваше ѝ възможност да отговаря. Ако отговаряше, ако спореше, щеше да отслаби позицията му. Бъди бърз и жесток, и абсолютен враг. Убий незабавно, увери се, че е мъртво.

— Не, не взимам. Трябва ли? Все ти искаш да решаваш всичко, нали? Сякаш аз не мога да свърша нищо. Сякаш трябва да взимам лекарства. Сякаш, когато вляза и най-после решиш да говориш с мен, чувам О, Еверет, неподходящи дрехи, а сега бъди добро момче, седни и говори с мен .

— Ще ми позволиш ли да ти напомня, че ти искаше да говориш с мен?

— Не, няма да ти позволя — каза Еверет. — Поне веднъж няма да казваш нищо. Това ти е проблемът… винаги казваш нещо, винаги имаш мнение и сякаш е толкова важно, че всички го знаят. Сякаш ничие друго мнение няма значение, но твоето винаги е най-важното. И ако ти ми позволиш да попитам: точки? Минус точки? Притрябвало ми е да ме оценяваш.

— Еверет…

— Млъквай! — извика Еверет. Нуми потрепна. Ейдан вдигна глава и им хвърли поглед. Еверет М знаеше, че всички Най-добри Приятелки са го чули. — Всичко се върти около теб, теб и теб, и знаеш ли какво? Дълго време не го разбирах, но дори онзи сайт беше заради теб. Кой ти е позволявал да ме снимаш? Кой ти е позволявал да говориш за мен? Сякаш мога да ти бъда като някаква… кукла, която да преобличаш или нещо подобно? Която да влачиш наоколо и с която да се хвалиш?

Мозъкът на Еверет М гореше, а пулсът му биеше силно и твърдо. Изобщо не беше трудно. Беше съвсем лесно.

— Еверет, какво е това?

— И още нещо: много си фалшива. Всичко по теб е фалшиво. Нуми : що за име? Момичешка лигня. Истинското ти име е Наоми. Наоми Уонг. Фалшиво име, фалшиви дрехи, фалшиво, фалшиво отношение. Нищо в теб не е истинско — той изплю последните думи. Следваха още: поток от думи, обиди и злоба. Приятелките на Нуми бяха зяпнали.

— Еверет. Държиш се гадно.

— Знаеш ли какво? Не ми пука. Ти си гадната, с всичките ти игрички и номерца, и неща, които се очаква да знам, и се разстройваш, когато ги обърквам, но никога не ми казваш как да ги направя по безгрешния начин. Ти си лоша, лоша и фалшива, и много зле.

Ръцете ѝ се вдигнаха към устата. Очите ѝ бяха разтворени в ужас.

— И тъй като винаги , винаги, винаги трябва да имаш последната дума, сега си тръгвам — каза Еверет М. — Няма ме. Млъквай. Махай се. Няма какво да ми кажеш.

И се обърна, и закрачи.

— Еверет! — изпищя след него Нуми. Той продължи да крачи. — Еверет!

В безопасност. Втори път нямаше да го доближи. Така че щеше да е в безопасност от него, в безопасност от Шарлът Вилие, от Ордена, който можеше да се пресегне през световете, за да навреди, нарани и убие. Беше постъпил правилно, но умираше вътрешно: чернота, която го поглъщаше като Наан, изяждаше го отвътре-навън. Не беше постъпил правилно. Беше постъпил по възможно най-лошия начин. Нямаше избор дали да доведе Наан от Земя 1. В противен случай щеше да умре. И бе поправил грешката си. Беше проследил заразата и я унищожи до последната наночастица. Този път бе прекрачил границата. Каза прекалено много. Злобата просто се изля от него. И най-непростимото: казаните думи бяха истина. Тя беше всичко онова, в което я обвини. Беше причудлива, нарцистична и изумително егоистична и като цяло си падаше по външния вид на нещата, и обичаше да си играе с хората, а това го вбесяваше, но едновременно това бяха нещата, които наистина харесваше в нея. Дразнеха го, но ги обожаваше. Нещата, които го караха да се усмихва, щом се замисли за тях. Нещата, от които сърцето му се преобръщаше.