Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Еверет пресметна наум.

— Това са стотици години.

— Но вие също ще загинете с тях — каза Сен.

— Вие няма да бъдете тук — каза Еверет. — Вие ще бъдете на някое друго място. Ето какво е липсвало в плановете на Императрицата: не сте имали къде да отидете, никъде, където да се скриете.

— Да — отвърна Какс. — А сега моята майка, Императрицата, разполага с необходимото, за да постигне пълната победа.

— Целостта — каза Еверет. — Ще отидете там. Ще я превземете, ще я завладеете и ще изчакате няколко века или там някъде, а после ще направите обратен скок. Когато слънцето ще е престанало да изригва и цялото Световно колело ще бъде само ваше.

— Такъв е планът.

— Но за няколко века ние можем да научим достатъчно, за да ви се опълчим. Може би дори да ви победим — каза Еверет. — Не можете да поемете такъв риск.

— Не — произнесе простичко Какс и смисълът в отговора ѝ беше ясен за всички.

Господарите на Слънцето възнамеряваха да унищожат всяко човешко същество из Десетте свята. И Еверет им беше дал оръжието, с което да го постигнат.

Никой не проговори. Няма думи, когато току-що си научил каква е смъртната присъда на човечеството. Еверет беше връчил на Господарите на Слънцето брадвата, с която да я изпълнят. Беше прекалено голямо, прекалено грозно, за да бъде повярвано. Какс бе оповестила края на света. Не можеше да е истина. Но Еверет никога не беше вярвал във вярата. Вселената не я беше грижа в какво вярват хората.

Най-накрая капитан Анастейзия се обади:

— Защо ни казваш всичко това? Какво си мислиш, че можем да направим?

— Разполагате с оригиналния Инфундибулум — каза Какс. — Това е всичко, което зная.

— Слънчевата пушка — обади се Макхинлит и се изпъна като котка от приклекналата си позиция. — Казах ти, казах ти да я използваш срещу онези Ген-генетички! Да пробиеш дупка в това чудо; да отвориш портал в онази тяхна Слънчева зала и да им дадеш да опитат от истинския вкус на тази тяхна слънчева сила. Да ги накараш да загорят като факли!

— Не разполагаме с нужната мощност — произнесе бързо капитан Анастейзия. — И сме прекалено близо. Ще изгорим заедно с тях.

— Тъй вярно. И може би това е цената — произнесе Макхинлит. — Всички тях срещу нас петимата.

Но Какс изглеждаше развълнувана. През гребена ѝ преминаваха вълни, които приемаха ту зелен, ту пурпурен цвят:

— Еверет, какво е това?

Еверет не отговори.

— Еверет, слънчева пушка?

Тя пристъпи по-близо до него. Наведе отсечено глава на една страна.

— Еверет, това някакъв вид оръжие ли е?

Той чувстваше как потта се стича по линията на ключицата му, надолу по ребрата. Хвърли бърз поглед на капитан Анастейзия. Тя поклати глава. Какс се завъртя в кръг, като поглеждаше всеки един от членовете на екипажа:

— Да не криете нещо от мен? Заплашвате ли майка ми и сестрите ми? — Ореолът ѝ заблещука в сребристочерно. Ботовете му блеснаха в закривени остриета.

— Не! — извика Сен.

Тя вдигна странично бойния жезъл на Генкралиците, с две ръце, насочи го напред. От кехлибарената сфера изникнаха остриета, напуснаха топката на жезъла и увиснаха пред Какс.

Какс изсъска, опасна и напълно извънземна.

— Сен — произнесе капитан Анастейзия, — разкарай това нещо.

— Не го направих аз — отговори момичето. — Направи го само.

— Сен…

— Прави онова, което чувствам, не каквото помисля!

Евърнес се разтърси, сякаш беше пропаднал във въздушна яма. Всички се изтърколиха през товарната палуба. Еверет се блъсна здраво в една от пластините за подсигуряване на контейнерите. Корабът се разтърси от чудовищна гръмотевица. През мачтите и подпорите изпращя синя мълния.

— Никой да не докосва каквото и да е! — извика Макхинлит.

Електрическите изпразвания изчезнаха. Макхинлит спринтира към инженерната рубка.

— Изгубихме долната половина на електрическия ми щекер!

Шарки се бе притиснал към един от илюминаторите и надничаше през събраните си в шепи ръце.

— Изгубили сме повече от това. — Гласът му беше стоманено-мрачен. — Дворецът. Изчезнал е.

Скорците се въртяха като безкрайно променящ се облак над „Грийн парк“. Ниското зимно слънце се отразяваше в прозорците на превозните средства на „Пикадили“. Шарлът Вилие вдигна късата си воалетка и се наслади на приятните слънчеви лъчи по лицето си. Хората се вторачваха в старомодния ѝ костюм. Погледнете втори път, мърлячи. Вижте какво е някой да се облича гордо и дисциплинирано.