Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Нещата, които искаше повече от всичко. Едва не спря, за да се обърне. Не можеше да го направи. Беше се уверил, че завинаги няма да му прости. Превърна себе си в чудовище. Но тя щеше да е в безопасност. Шарлът Вилие никога нямаше да я доближи.

Еверет М продължи да крачи. Очите му бяха като черни дупки в небето. Сърцето му преливаше от гръмотевици.

И за това съм ти длъжник, Шарлът Вилие. Това беше едно от имената на мрака. Имаше и друго: гняв. Мракът препълваше очите му. Не можеше да вижда…

Мракът беше истински .

Всички по „Грийн лейнс“ се бяха заковали на място. Всяка кола, всеки камион, велосипед, автобус бяха неподвижни. Беше следобед, но тъмно като в полунощ. Еверет М вдигна очи.

Мълчанието не е отсъствие, състояние на не-звук. Мълчанието е солидно, истинско. Мълчанието може да бъде чуто. Шарлът Вилие го чу в момента, когато моторът на асансьора се изключи и тя отвори бариерата. Лондон — напълно смълчан. Най-ужасяващото нещо, което някога бе чувала.

Ключалките се отвориха при докосването ѝ. Шарлът Вилие пристъпи в мълчанието. „Пикадили“ беше замръзнал. Нищо не помръдваше — автобуси, микробуси, таксита, лични автомобили. Куриери на мотори или велосипеди. Офис работници, купувачи, китайски туристи, пътни полицаи. Всеки човек по „Пикадили“, пеша, в кола или автобус, гледаше нагоре.

Мълчание и тъмнина.

Обектът се рееше на хиляда метра над Лондон. Закриваше слънцето. Сянката му беше тъмна като нощта. Сред тълпата премигваха светкавици на фотоапарати. Хиляди ръце вдигаха хиляди телефони и айпадове, правеха снимки, снимаха видео.

Далеч долу прогърмя влак от метрото. Във всеки друг ден никой нямаше да го чуе, но наруши мълчанието. Внезапно Лондон отново откри гласа си. Звъняха телефони, хората разговаряха: ало, ало ? Огромно е ; крещяха автомобилни радиа, клаксони, хора; хората говореха, хората пищяха, хората задаваха един и същи въпрос: какво е?

— Кораб град на Джиджу! — извика Шарлът Вилие от тротоара на всеки, който искаше да я чуе. — Не е само в Лондон, навсякъде са!

Хората стояха до колите си и гледаха с отворени усти. Новините по радиото потвърждаваха онова, което крещеше лудата:

— Това е краят на света. Земята е превзета.

Гледката от мостика унищожаваше всякакви съмнения или надежди. Там, където дотогава се рееше Палатакахапа, с бляскавите си десет хиляди прозорци, сега имаше бездна. Нищо. Застинал въздух. Еверет виждаше през нищо от двайсет километра до иглените светлинки в далечния край на шахтата в центъра на света. Тънките мостове бяха скъсани като прерязани нишки. Потоците от мълнии долу се извиваха, без нещо да ги прекъсва, през огромната яма.

— Къде отиде? — попита Сен.

Какс стоеше пред големия прозорец, притиснала ръце в напуканото стъкло:

— Къде мислиш? — каза с глас, студен като зимата.

Еверет потрепери. Мразеше Какс да използва гласа на майка му; тонът, който използва, беше съвсем същият, когато му беше съобщила, че баща му си е тръгнал, че няма да се върне и че са се разделили. Гласът, оповестяващ Края на Всичко.

— Майка ми е дала началото на Пълната Победа. Не е само Палатакахапа. А всеки град на Господарите на Слънцето. Инвазията е започнала. И ме е оставила…

Мисълта порази Еверет като същински удар.

— Слънцето!

— Да — отвърна Какс. Тя обърна гръб на големия прозорец. — Заповедта за начало на каскадната поредица за пораждане на нова е била издадена по същото време, когато градовете са напуснали Световното колело.

— Мистър Синг, измъкнете ни от тук! — отсече капитан Анастейзия.

— Не може — произнесе Макхинлит, тихо и задавено от шок, който го бе поразил до костите. — Не разполагаме с мощността.

Еверет почукна по Инфундибулума. Бутонът СКОК беше посивял.

— Скокът на Хайзенберг неизпълним — каза той.

— Мистър Синг, нуждаем се от отговори — настоя капитан Анастейзия. — Гласът ѝ беше свръхестествено спокоен.

— На заповедта за възпламеняване на нова ѝ трябват осем минути и двайсет и шест секунди, за да достигне от тук до слънцето — каза Еверет. — Зависимост от скоростта на светлината. А докато взривът на свой ред достигне нас, ще изминат още толкова осем минути и двайсет и шест секунди.

— От изчезването на Палатакахапа са изминали около две минути — каза капитан Анастейзия. — Четиринайсет минути до избухването на слънцето. Достатъчно е. Мистър Макхинлит, разполагаме ли с мощност за пропелерите?