Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Глад. Нещастие.

Спря да поглежда часовника си — това само го изтощаваше още повече. Но трябва да беше привечер на третия ден, когато откъм голямото помещение се чу бръмчене.

Той извърна очи към вратата, давайки си сметка, че трябва да стане и да отиде да провери. Но умът му бе потънал в една от онези мъгляви полудремки, които забулваха света в пелена.

Може пък да си въобразяваше. Но тогава го чу отново.

Каза си, че трябва да стане.

Вместо това заспа.

— Томас.

Беше гласът на Миньо. Слаб, но по-силен от последния път, когато го бе чул.

— Томас. Събуди се, приятелче.

Той отвори очи, учуден, че все още е жив. В началото погледът му бе замъглен и той не повярва, че това, което вижда пред лицето си, е истина. Но постепенно картината дойде на фокус — голяма червена топка с малко зелено по края. Изглеждаше като паднала право от рая.

Ябълка.

— Откъде… — не довърши, нямаше сили да продължи.

— Просто я изяж — рече Миньо.

Томас вдигна глава и откри, че Миньо също яде. После като събра последните останки от сила, той се подпря на лакът и сграбчи червения плод. Приближи го до устата си и отхапа. Освежителен сок потече в гърлото му.

Стенейки от удоволствие, той захрупа ябълката и изяде дори огризката още преди Миньо да е приключил със своята

— Не бързай толкова, да не я повърнеш — предупреди го Миньо. — Постарай се да дъвчеш повече.

Подаде му втора ябълка и Томас я взе, като този път се сдържа да не я погълне на две хапки. Още докато я дъвчеше, усети, че енергията му се възвръща.

— Ама че вкусно — рече с пълна уста. — Ама че вкусно нещо.

— Все още се държиш като идиот — скастри го Миньо, но без да спира да хрупа.

Томас не обърна внимание на упрека.

— Откъде се взеха?

Миньо се поколеба за миг, сетне продължи да яде.

— Намерихме ги в голямото помещение. Заедно с… още нещо. Момчетата, които надзърнаха там, се кълняха, че допреди няколко минути нямало нищо. Не че ми пука особено.

— И какво друго са открили? — попита Томас.

Миньо кимна към вратата.

— Иди сам да видиш.

Томас завъртя очи, отхапа от ябълката и се надигна. Противната слабост все още не си бе отишла, сякаш му бяха измъкнали червата и му бяха оставили само няколко кости и сухожилия, колкото да може да стои прав. Но той събра сетни сили, чувствайки с всяка секунда, че е по-добре, отколкото предишния път, когато бе поел към банята.

Веднага щом се увери, че вече може да пази равновесие, Томас отиде в голямото помещение. Само допреди три дни тук бе пълно с висящи трупове — сега езерните се бяха събрали около купчина храна и грабеха от нея лакомо, без да подбират. Плодове, зеленчуци, малки пакети.

Но в този момент нещо далеч по-странно привлече вниманието му в другия край на помещението. Той протегна ръка и се подпря на стената.

Голяма дървена маса бе поставена точно срещу вратата на спалнята.

На стол зад нея седеше мършав човечец с бял костюм, вдигнал крака на плота й и кръстосал глезени.

Човекът четеше книга.

Томас остана така близо минута, загледан в човека, койт се бе настанил така нехайно на стола. Сякаш бе прекарал на това място в четене целия си досегашен живот. Имаше къса черна коса, сресана назад върху бледото му теме, дълъг, закривен надясно нос и сновящи черни очи, които току се надигаха над ръба на книгата. Мъжът изглеждаше едновременно отпуснат и неспокоен.

И този бял костюм. Панталони, риза, вратовръзка, сак. Всичко в бяло.

Какво ли е това, за бога?

Томас погледна към езерните, които се тъпчеха с плодове и сандвичи от пакетите. Изглежда, не бяха забелязали човека зад масата.

— Кой е този тип? — провикна се Томас, без да се обръща конкретно към някого.

Едно от момчетата вдигна глава и спря да дъвче. После преглътна голям залък и отвърна:

— Нищо не иска да ни каже. Трябвало да чакаме, докато бъде готов. — Момчето сви рамене и се зае да бели портокал.

Томас насочи вниманието си към непознатия. Той все още седеше там и си четеше. Прелисти със шумолене страницата и продължи да плъзга поглед по текста.

Томас поклати глава и закрачи към него. Поредната странна случка в този…

— Внимавай — провикна се един от езерните, но беше твърде късно.

На десет крачки от масата Томас се блъсна в невидима стена. Първо я удари с нос и почувства нещо студено, като стъклена преграда. Сетне и останалата част от тялото му последва примера на носа, той отскочи от стената и се олюля назад. Инстинктивно вдигна ръка да разтърка носа си, като се чудеше как е било възможно да не види стената.