Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Не. Но съм сигурен, че тези, които ни докараха тук, едва ли искат да умрем от глад. Все нещо ще стане. Спомням си първата група в Езерото. Бяхме аз, Миньо, Алби и още момчета. Първите езерни. — Той произнесе тези думи не с гордост, а със сарказъм.

Томас бе заинтригуван. Никога досега не бяха говорили за тези неща.

— И с какво ти го напомни?

Нют бе втренчил поглед в тухлената стена зад прозореца отсреща.

— Ами… всички се събудихме посред бял ден, излегнати на тревата около капаците на Кутията. Бяха затворени. Спомените ни бяха изтрити, също както твоите, когато дойде. Нямаш престава колко бързо се взехме в ръце и не позволихме на паниката да ни завладее. Трябва да сме били към трийсетина. Естествено, нямахме никаква идея какво се случва, как сме се озовали там или какво трябва да правим. Бяхме изплашени, объркани. Но успяхме да се организираме. След няколко дни вече строяхме фермата и всеки си знаеше мястото.

Томас с облекчение установи, че болката в главата му е намаляла. Беше заинтригуван от създаването на Езерото.

— Всичко ли беше подготвено за пристигането ви? Семена, животни, инструменти?

Нют кимна, все така загледан в стената.

— Да, но пак трябваше да свършим страшно много работа. Доста грешки допуснахме, но пък се учехме от тях.

— Та… да се върнем на въпроса. Кое те накара да си спомниш за онези дни?

Най-сетне Нют извърна очи към него.

— Предполагам, усещането, че трябва да има някаква причина всички ние да сме тук. Ако някой е искал да ни убие, просто щеше да го направи, нали? Защо ще ни пращат на онова място, с животни и земеделски сечива? И тъй като нямаше какво друго да се прави, захванахме се за работа. И да изследваме мястото.

— Но ние вече изследвахме това място — посочи Томас. — Няма животни, храна, нито лабиринт.

— Да, но помисли си. Не намираш ли сходство? Очевидно сме тук с някаква цел. С течение на времето ще разберем причината.

— Ако преди това не пукнем от глад.

Нют посочи към банята.

— Имаме достатъчно вода, така че ще издържим поне няколко дена. Все нещо ще стане.

Дълбоко в себе си Томас бе склонен да му повярва.

— А какво ще кажеш за мъртъвците, които видяхме? Може наистина да са ни спасили, а после да са ги избили, така че ние сме обречени. Може би е трябвало да направим нещо, но работата се е объркала и сега сме изоставени да умрем тук.

Нют избухна в смях.

— Ама и ти си един депресиран цопльо. Не, тези изчезващ трупове и тухлени стени — тук не е като в лабиринта. Странни и необясними неща. Последната, или по-точно поредната, велика мистерия. Може би следващото ни изпитание, кой знае? Каквото и да става, ще имаме шанс, както го имахме в проклетия лабиринт. Гарантирам.

— Аха — промърмори Томас, чудейки се дали не трябва да му разкаже за съня си. Но реши да го остави за по-късно. Дано да си прав. Стига внезапно да не се появят скръбниците мисля, че ще се справим.

Нют вече клатеше глава.

— Моля те, човече. Внимавай какво си пожелаваш. Може би ще ни пратят нещо по-лошо.

Томас отново се сети за Тереза и изгуби желание за разговора.

— Ще ида да поговоря и с останалите — заяви Нют. — Нека са готови, защото каквото ще става, вероятно ще е съвсем скоро. Да знаеш колко съм гладен само.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Добре казано.

Нют се отдалечи, а Томас отново се изтегна по гръб и се загледа в горната койка. После затвори очи, но когато в мрака изплува лицето на Тереза, пак ги отвори. Ако иска да оцелее, ще трябва да се научи да владее мислите си.

Глад.

„Като затворено в теб диво животно” — помисли си Томас След три дни без храна имаше чувството, че някакво зверче го изяжда отвътре. Секундите се разтеглиха и станаха дълги като часове. Опитваше се да утоли глада си с вода, но това не прогони животното. Напротив, сякаш дори му даваше сили.

Останалите вероятно изпитваха същото, но засега спотайваха терзанията в себе си. Томас ги гледаше как обикалят наоколо със сведени глави. Всяка крачка изгаряше безценни калории. Хората често облизваха устни. Притискаха коремите си, като че се опитваха да задушат животното вътре. Постепенно движението замря. Момчетата все по-дълго лежаха неподвижно в койките си, отпуснати и бледи, с хлътнали очи.

На Томас всичко това му приличаше на някаква странна епидемия, а смъртта дебнеше зад ъгъла.

Неспокоен сън. Вода от банята. Обратно в леглото. Пак неспокоен сън — този път без спомени. Един ужасен цикъл, нарушаван от тревогата за Тереза, за суровите думи, с които го прогони. Тя бе едничката надежда, в която се вкопчваше след лабиринта и смъртта на Чък. А ето че сега я нямаше, нямаше храна и бяха изминали три дълги дни.