Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Но най-голямата промяна — както откри Миньо — беше табелката пред стаята, в която бяха заварили Арис. Вместо надписа „Тереза Агнес, Група А, обект А1, Предателката”, сега там бе изписано:

АРИС ДЖОНС. ГРУПА Б, ОБЕКТ Б1. ПАРТНЬОРЪТ.

Всички разгледаха новата табелка и си тръгнаха, единствено Томас остана там, неспособен да откъсне очи от нея. Имаше чувството, че това е нещо като официална санкция за промяната — бяха му отнели Тереза, за да я заменят с Арис. Във всичко това, естествено, нямаше никаква логика. Той се върна в спалното, намери койката, на която бе прекарал предната нощ, и се изтегна, като покри главата си с възглавница, за да се откъсне от света.

Какво може да е станало с нея? Какво е станало с тях? Къде се намират? Какво трябва да правят? И какви са тези татуировки?

Той стисна очи, завъртя се на една страна и се присви, сякаш го болеше коремът. После, твърдо решен да опитва отново и отново, докато я открие, започна да я вика мислено.

„Тереза? — пауза. — Тереза? — по-дълга пауза. — Тереза! — Последното беше телепатичен вик и тялото му се напрегна от усилие. — Тереза! Къде си? Моля те, отговори ми! Защо не се свързваш с мен? Тер…”

„Махни се от главата ми!”

Думите изригнаха в ума му, толкова силни, почти осезаеми, че той почувства рязка болка в слепоочията. Седна в леглото, после се надигна. Това беше тя. Със сигурност беше тя.

„Тереза? — той притисна с пръсти слепоочията си. — Тереза?”

„Който и да си, разкарай се от главата ми!”

Томас се дръпна, сякаш го бяха ударили, и тупна в леглото. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи.

„Тереза, за какво говориш? Това съм аз, Томас. Къде си?”

„Млъквай! — Беше тя, без никакво съмнение, но гласът й бе изпълнен със страх и гняв. — Просто млъкни! Не зная кой си! Остави ме на мира!”

„Но… — поде Томас, напълно объркан. — Тереза, какво е станало?”

Тя остана смълчана, сякаш си събираше мислите, и когато най-сетне му отговори, той усети, че се старае да бъде спокойна.

„Остави ме на мира, инак ще те намеря и ще ти прережа гърлото. Кълна се.”

След което изчезна. Въпреки предупреждението й той се опита да я повика отново, но в ума му пак се появи онази празнота от сутринта, недвусмислен белег за нейното отсъствие.

Томас се отпусна на леглото, тялото му сякаш бе обхванато от невидими пламъци. Зарови глава във възглавницата и заплака — за пръв път, откакто бе скърбял за Чък. В главата му непрестанно изникваше думата, изписана на табелката отвън —„Предателката”. Всеки път се опитваше да я прогони.

Колкото и да бе странно, никой не дойде да го попита какво се е случило. Приглушените му ридания постепенно преминаха в хлипане и накрая той заспа. И отново сънува.

Този път е малко по-голям, вероятно на седем или осем. Над главата му блести странна, магична светлина.

Хора с причудливи зелени костюми и смешни очила го разглеждат внимателно, засенчвайки за кратко заслепяващата светлина. Вижда очите им, но нищо друго. Устите и носовете им са скрити зад маски. Томас сякаш е раздвоен — едновременно малко момче и по-възрастен. Но въпреки това долавя страха на момчето.

Хората разговарят с приглушени гласове. Има мъже и жени, но не може да познае кой какъв е.

Нито разбира повечето от дочутото.

Само отделни неща. Откъслечни разговори. И всичките — плашещи.

— Ще трябва да се заровим по-дълбоко в него и в момичето.

— Умовете им ще го понесат ли?

— Това е невероятно, нали? Избликът е пуснал дълбоки корени в него.

— Може да умре.

— Дори по-лошо. Да остане жив.

Когато дочу последните думи, той неволно потрепери.

— Или той и останалите да ни спасят. Да спасят всички ни.

Когато се събуди, имаше чувството, че ледени висулки пронизват ушите му Той потрепери, вдигна ръце и разтърка очи, опитвайки се да надмогне нарастващото гадене. После си спомни ужасните неща, които му бе казала Тереза, и отново се почувства безкрайно нещастен. Кои бяха тези хора? Дали това се е случило наистина? Какво са направили с мозъка му?

— Радвам се, че поне не си забравил как се спи.

Томас се озърна и видя, че Нют е застанал до него.

— Колко време съм спал? — попита, като се мъчеше да прогони спомена за Тереза и за онзи сън в някое тъмно ъгълче на съзнанието си.

Нют погледна часовника си.

— Няколко часа. Когато останалите видяха, че си лягаш, решиха да последват примера ти. И без това няма какво да правим. Затворени сме тук без изход.

— Поне храна имаме ли? — попита Томас.