Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Уговорено. — Томас нямаше търпение да приключат час по-скоро. Знаеше, че са на прага на поредната голяма промяна в тяхното нелепо пътуване, и не искаше да протака повече.

Миньо отвори вратата. Мракът отвън сякаш сс бе сгъстил в тяхно отсъствие. Миньо прекрачи прага и Томас го последва.

— Почакай тук — прошепна Миньо. — Не е необходимо да играем на блъсканица с обесени мъртъвци. Нека първо намеря ключа за осветлението.

— Защо е изключено? — учуди се Томас. — Искам да кажа, кой може да го е направил?

Миньо се извърна и го погледна въпросително.

— Няма ли да престанеш с тези въпроси, пич? Има ли нещо досега, в което да си видял здрав разум? Млъкни и чакай.

Мракът бързо го погълна. Томас чуваше стъпките му по килима, сетне звука от триенето на ръката му в стената.

— Ето го! — извика той много близо, сякаш бе непосредствено до Томас.

Чу се изщракване и помещението се озари в светлина. За един кратък миг Томас не можа да си даде сметка какво точно се е променило. После осъзна, че беше изчезнала ужасната миризма на разложено.

И вече знаеше защо.

Нямаше ги труповете. Нямаше и следа, че изобщо са били тук.

Минаха няколко секунди, преди Томас да си даде сметка, че е спрял да диша. Пое си дълбоко въздух, докато оглеждаше ококорено голямото помещение. Нито подпухнали, висящи от тавана трупове, нито миризма.

Нют се промуши покрай него и стигна, накуцвайки, средата на помещението.

— Това е невъзможно — възкликна той и се завъртя бавно в кръг, загледан във въжетата, на които допреди малко се поклащаха мъртви тела. — Никой не би могъл да ги изнесе за толкова кратко време. А и да беше влязъл, щяхме да го чуем!

Томас направи няколко крачки встрани и се облегна на стената. Зад него от малкото помещение излязоха и останалите езерни, и Арис.

— Прав си — кимна Миньо. — Колко време бяхме вътре зад затворената врата? Двайсет минути? Няма начин някой да е преместил толкова бързо телата. А и това помещение е заключено отвътре.

— Да не говорим за миризмата — добави Томас.

Миньо кимна отново.

— Ама и вие, сбръчканяци такива, сте едни умници — подхвърли презрително Пържитиган. — Огледайте се. Няма ги, нали? Значи все някой трябва да се е погрижил за тях.

Томас не беше в настроение за спорове. Не искаше дори да го обсъждат. Труповете ги нямало, какво пък. Виждали са дори по-странни неща.

— Ей — обади се Уинстън. — Лудите отвън също са замлъкнали.

Томас се заслуша. Тишина.

— Смятах, че не можем да ги чуваме в другата стая. Но ти си прав — престанали са да крещят.

Всички изтичаха към другия край на помещението, къдет бе и тяхната спалня. Томас ги последва, любопитен да надзърне през прозореца и да види света отвън. Преди, когато там бяха побърканяците, бе твърде уплашен, за да се интересув от гледки.

— Това пък какво е сега? — провикна се неочаквано Миньо без повече обяснения изчезна в спалнята.

Докато се приближаваше, Томас забеляза, че всяко от момчетата спира на прага, ококорва очи и сетне пристъпва вътре Изчака си реда, застанал зад Арис, и ги последва.

Изпита същия шок като останалите. Като цяло помещението приличаше на онова, в което бяха прекарали нощта. Но имаше някои съществени различия: зад металните решетки на прозорците бяха вдигнати тухлени стени, които напълно запречваха гледката навън. Единствената светлина сега идваше от лампите на тавана.

— Колкото и да са били бързи с труповете — рече Нют, сигурен съм, че не са имали време да вдигнат тези тухлени стени. Какво става тук?

Миньо доближи един от прозорците, пъхна ръка между решетките и докосна тухлената стена.

— Не поддава — обяви той.

— Дори не изглежда нова — промърмори Томас и на свой ред! изпробва стената. Беше твърда и студена. — Мазилката е суха. Поредният им фокус.

— Фокус ли? — попита Пържитиган. — Какви ги говориш?

Томас повдигна рамене с безразличие. Все още искаше отчаяно да разговаря с Тереза.

— Не зная. Нали си спомняте Скалата? Скочихме във въздуха и изчезнахме през невидима дупка. Кой знае на какво още са способни тези хора.

Следващият половин час премина като в мъгла. Томас обикаляше наоколо, както и всички останали, оглеждаше тухлените стени и търсеше други промени. Странен бе фактът, че всички койки в спалното бяха оправени, нямаше ги и дрехите, които бяха съблекли вчера, за да облекат пижамите. Гардеробчетата също бяха местени, но не толкова явно и някои от момчетата твърдяха, че са си били така. Както и да е, оказа се, че са заредени с чисти дрехи и обувки и нови електронни часовници за всеки от тях.