Рик Янси - Безкрайното море

Лъжи в лъжите, на свой ред обвити от други лъжи. Финтове и контрафинтове. Като пустинен пейзаж, който винаги остава в далечината, колкото и да тичаш към него. Да откриеш истината беше все едно да искаш да достигнеш хоризонта.

Когато навлизам в сянката на сградата, нещо в мен се отпуска. Коленете ми започват да треперят. Гърдите ме болят, сякаш съм била ударена от стенобитен таран. Не мога да си поема дъх. Дванадесетата система може да ме поддържа и подсилва, да ускорява рефлексите ми, да прави сетивата ми десетократно по-чувствителни, да ме лекува и да ме защитава срещу всякаква физическа опасност, но моите четиридесет хиляди неканени гости не могат да направят нищо за разбитото ми сърце.

Не мога, не мога. Не мога да се размеквам сега. Какво става, когато се размекнем? Какво става?

Не мога да вляза вътре. Трябва да вляза вътре.

Облягам се на студената метална стена на склада, до отворената врата, зад която се таи мрак, дълбок като в гроб.

Вкиснало мляко.

Когато влизам вътре, вонята на чумата е толкова силна, че за малко да повърна. Групата ботове, прикрепена към обонянието ми, незабавно потиска усещането ми за миризма. Стомахът ми се успокоява. Очите ми се проясняват. Складът е два пъти по-голям от футболно игрище и е разделен на три издигащи се все по-високо части. Долната част, в която стоя, е била превърната в полева болница. Има стотици легла, навити завивки, обърнати колички с медикаменти. Навсякъде има кръв. Тя лъщи на светлината, която струи през отворите в частично срутения покрив на височина три етажа над главата ми. По пода има замръзнали локви кръв. По стените също е размазана кръв. Възглавниците и чаршафите са напоени с кръв. Кръв, кръв, кръв навсякъде, но няма тела.

Изкачвам първата редица стъпала към втората секция. Това е снабдяването. Има разкъсани чували с брашно и други сухи хранителни продукти. Съдържанието им е разпиляно от плъхове и други животни. Има купчини наредени консервирани храни, бидони с вода, варели с керосин. Всичко това е натрупано в очакване на зимата, но Червеното цунами ги беше сварило неподготвени и ги беше удавило в собствената им кръв. Изкачвам се по второто стълбище към третата секция. Прашният въздух е прорязан от подобна на прожектор колона слънчева светлина. Бях стигнала до края. Последното ниво. Платформата е осеяна с трупове, на някои места наредени по шест един върху друг. Онези най-отдолу са увити внимателно в чаршафи, а тези най-отгоре са нахвърляни набързо и изглеждат като някаква плетеница от ръце и крака — разкривена купчина кости, изсъхнала кожа и безпомощно размахващи се във въздуха пръсти на скелети.

Средата на пода е била разчистена. В центъра на колоната от светлина стои една дървена маса. На масата има дървена кутия, а до нея е сложена шахматна дъска. Фигурите върху нея са нагласени за финалната част, която разпознавам мигновено.

В този момент гласът му се разнася отвсякъде и отникъде, като шумоленето на далечна гръмотевица, което идва неизвестно откъде.

— Така и не довършихме играта си.

Протягам ръка и събарям белия цар. Чува се въздишка, подобна на вятър, разлюлял високите клони на дърветата.

— Защо си тук, Марика?

— Било е тест — прошепвам аз.

Белият цар лежи по гръб с празен поглед. Очите на алабастровата бездна отново гледат към мен.

— Искали сте да изпитате дванадесетата система, без да зная, че това е тест. Трябвало е да вярвам, че всичко е истина. Това е бил единственият начин да ви сътруднича.

— И успя ли да преминеш теста?

— Да. Преминах го.

Обръщам гръб на светлината. Той стои в горната част на стълбището, сам, лицето му е скрито от сенките, но мога да се закълна, че виждам ярките му, сини очи на птица да проблясват в гробовния мрак.

— Още не съвсем — казва той.

Прицелвам се в пространството межди тези две блестящи очи и натискам спусъка. Ехото от щракането на празния патронник отеква наоколо: Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

— Стигна толкова далеч, Марика. Не ме разочаровай сега — казва Вош. — Би трябвало да знаеш, че няма да е зареден.

Захвърлям автомата и отстъпвам назад, докато не се удрям в масата. Слагам ръце върху нея, за да запазя равновесие.

— Задай въпроса — заповядва ми той.

— Какво искаше да кажеш с това „още не съвсем“?

— Знаеш отговора.

Вдигам масата и я запращам към него. Той я отблъсва настрани с една ръка. Междувременно аз съм стигнала до него, скачайки на два метра разстояние, удрям го с рамо право в гърдите и обвивам ръце около него в мечешка хватка. Политаме от третото ниво и се стоварваме на второто. Дъските под нас изпукват шумно. Ударът охлабва хватката ми. Той ме хваща за врата с дългите пръсти на едната си ръка и ме запраща на шест метра разстояние към една купчина от консерви. Изправям се на крака за по-малко от секунда, но той все пак е по-бърз и се движи с такава скорост, че от движението му в ретината ми се запечатват остатъчни образи.