Рик Янси - Безкрайното море

Въртене, накланяне, преобръщане, завъртане на сто и осемдесет градуса, проблясъци на сиво, черно и блестящо бяло. Държа се за лоста, докато хеликоптерът се завърта с пилотската страна нагоре и вратата се затваря, притискайки китката ми. Костта се счупва и пръстите ми изпускат лоста. Тялото ми подскача и се върти по цялата дължина на „Блек Хоука“, докато не се удря в задното колело, излита право нагоре и когато опашката се завърта към небето, ме изстрелва към хоризонта като камък от прашка.

Нямам усещане че падам. Увиснала съм във възходящо течение от топъл въздух, който се движи към по-студения, подобно на ястреб, размахал криле в нощното небе. Зад гърба ми и под мен хеликоптерът се премята в плен на гравитацията, на която аз отказвам да се подчиня. Не чувам експлозията, когато той се удря в земята, само вятъра и кръвта, която бучи в ушите ми. Не изпитвам болка от ударите, които бях получила вътре, в хеликоптера. Чувствам се нерационално и опияняващо празна. Аз съм нищо. Вятърът е по-реален и солиден от костите ми.

Земята се втурва към мен. Не се страхувам. Спазих обещанията си. Изкупих своето време.

Протягам ръце. Широко разпервам пръсти. Вдигам лице към линията, където небето се среща със Земята.

Моят дом. Моята отговорност.

Падам със смъртоносна скорост към безинтересния, бял пейзаж — просторно нищо, което поглъща всичко по пътя си и експлодира във всички посоки към хоризонта.

Това е езеро. Много голямо езеро.

Замръзнало, много голямо езеро.

Единственият ми шанс е да се ударя в него с краката надолу. Ако ледът е по-дебел от тридесет сантиметра, с мен е свършено. Никакви извънземни подобрения не биха могли да ме запазят. Костите на краката ми ще се натрошат на парчета. Далакът ми ще се спука. Белите ми дробове ще се смачкат.

Вярвам в теб, Марика. Вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега.

Всъщност командире, направих го.

Белият свят под мен блести като перли, като празно платно, като алабастрова бездна. Когато притискам колене към гърдите си, за да се завъртя, в краката ми се блъска стена от свистящ вятър. Трябва да се обърна на деветдесет градуса. Ако се изправя твърде рано, вятърът ще ме завърти накриво. Ако го направя твърде късно, ще се ударя със задника или с гърдите. Затварям очи — не се нуждая от тях. Досега хъбът се справя перфектно, време е да му се доверя изцяло.

Умът ми се изпразва — празно платно и алабастрова бездна. Аз съм съдът, а хъбът е пилотът.

Какъв е отговорът?

И аз отвърнах: Нищо. Отговорът е нищо.

Изритвам силно с двата крака. Тялото ми се извърта нагоре. Ръцете ми се вдигат нагоре и сами се прилепват към гърдите. Главата ми се отмята назад с лице към небето. Устата ми се отваря. Поемам си дълбоко дъх, издишвам. Вдишвам дълбоко, задържам .

Вече съм изправена вертикално, вятърът отпуска хватката си и аз падам по-бързо. Удрям се в леда с краката право надолу със скорост от сто и шестдесет километра в час.

Не усещам удара.

Нито студената вода, която се затваря над мен.

Или налягането й, докато падам отвесно надолу в мастиления й мрак.

Не усещам нищо. Нервните ми окончания са били изолирани или рецепторите за болка в мозъка ми са били изключени.

Стотици метри над главата ми, като връх на карфица, се мержелее една миниатюрна точка светлина, по-слаба и от най-далечната звезда — точката на падането ми. И също така точката на моето излизане. Ритам с пети по посока на звездата. Тялото ми е вцепенено. Умът ми е празен. Оставила съм се напълно на Дванадесетата система. Тя вече не е част от мен. Дванадесетата система това съм аз . Сега сме едно.

Аз съм човек и едновременно с това не съм. Издигам се към звездата, която блести в обвития с лед свод, сякаш съм някакъв протобог, който се въздига от първичните дълбини — напълно човешка и изцяло извънземна. Сега осъзнавам, че знам отговора на невъзможната гатанка на Ивън Уокър.

Изстрелвам се в сърцето на звездата и се изхвърлям през ръба на отвора върху леда. Имам две строшени ребра, счупена китка и дълбока рана на челото от колана на пилота. Чувствам се напълно вцепенена, останала съвсем без дъх, празна, цяла и осъзната.

Жива.

Стигам до димящите останки на хеликоптера на зазоряване. Не беше толкова трудно да открия мястото на катастрофата — машината беше паднала насред открито поле, покрито със скоро навалял сняг. Светлината на огъня се виждаше от километри разстояние.