Рик Янси - Безкрайното море

Бръснача пуска въжето. Не изглежда така, сякаш пада. Лакомата бездна просто го всмуква.

Връщам се обратно в кокпита, където откривам, че пилотската врата е отворена, седалката е празна и Боб го няма.

Чудех се защо отброяването на оставащото време беше спряло — сега знам защо. Той явно беше променил мнението си за въпроса със скачането.

Трябва вече да сме в обсега им, което означава, че те не възнамеряват да ни свалят. Отбелязали са мястото, където скочи Бръснача и ще останат с хеликоптера, докато не скоча или горивото не свърши. Принудена съм да скоча. Досега Вош трябва да е разбрал защо имплантът на Слона е в хеликоптера, докато собственикът му е в болницата и го лекуват от силно главоболие.

С върха на езика си избутвам топчето от устата и го оставям с език върху дланта си.

„Искаш ли да живееш?“

„Да, и ти също го искаш“ — казвам на Вош. — „Не знам защо и се надявам никога да не го разбера.“

Изтупвам импланта от ръката си.

Реакцията на хъба е мигновена. Намерението ми е подало сигнал на централния процесор, който е изчислил съкрушителната вероятност за смъртоносна повреда и е изключил всички, освен най-важните функции на мускулната ми система. Дванадесетата система изпълнява същата заповед, като онази, която дадох на Бръснача: Не позволявай да умре. Животът на системата зависи от моя, сякаш е някакъв паразит.

В мига, в който намерението ми се промени — „Добре, ще скоча с парашут…“ — хъбът ще ме освободи. Тогава и само тогава. Не мога да го излъжа или да се пазаря с него. Не мога да го убеждавам. Не мога да го принудя. Освен ако не си сменя решението, той няма да ме пусне. Но ако не ме пусне, аз не мога да променя решението си.

Сърцето ми гори. Тялото ми е от камък.

Хъбът не може да стори нищо с нарастващата ми паника. Той може да отговаря на емоциите, не може да ги контролира. Освобождават се ендорфини. Невроните и мастоцитите изсипват серотонин в кръвния ми поток. Като се изключи тази психологическа настройка, той е също толкова парализиран, колкото съм и аз.

Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Какъв е отговорът? И аз виждам как лъскавите, птичи очи на Вош се впиват в моите. Какъв е отговорът? Не е яростта, не е надеждата, не е любовта, нито безпристрастието, не е да упорстваш, нито да се оставиш на течението, не е да се бориш, нито да бягаш, не е да се криеш, нито да се предадеш, не е да се пречупиш, не е, не е, не е, не е и що е, не е и що е, нееищое, нищое, нищое, нищое.

Нищое.

Какъв е отговорът? — попита той.

И аз отговорих: Нищо .

Все още не мога да помръдна — дори и очите си — но имам добър поглед към инструментите, включително висотомера и уреда, показващ оставащото гориво. Намираме се на хиляда и петстотин метра височина, а запасът от гориво не е безкраен. Парализата, която ми е причинена, може и да ме спре да скоча, но това няма да попречи да падна с хеликоптера. При този сценарий вероятността за смъртоносна повреда е несъмнена.

На хъбът не му остава нищо друго, освен да ме освободи и усещането е като че някой те е запратил през цялата дължина на футболно игрище. Наблъскана съм грубо обратно в тялото си.

Добре, Катализатор 2.0. Дай да видим сега колко си добра.

Сграбчвам дръжката на пилотската врата и спирам двигателите.

Зазвучава аларма. Спирам и нея. Остава само вятърът и нищо друго.

Инерцията задържа хеликоптера в полет в продължение на няколко секунди, след това той започва да пада свободно.

Запратена съм към тавана и главата ми се удря в предното стъкло. Пред очите ми избухват бели звезди. Хеликоптерът започва да се върти, докато пада и аз изпускам вратата. Подхвърляна съм наоколо като зар в чаша при игра на зарове. Размахвам ръце в празното пространство, търсейки нещо, за което да се хвана. Хеликоптерът се обръща с носа нагоре и аз съм запратена на четири метра към задната му част, а след това наобратно, когато той отново се преобръща. Удрям гърдите си в гърба на пилотското кресло. Сякаш нагорещен нож прорязва едната ми страна — счупила съм си ребро. Разхлабеният ремък на пилотския колан ме удря в лицето и аз го сграбчвам, преди да бъда захвърлена отново нанякъде. Поредното обръщане и центробежната сила ме блъсват обратно в кокпита, където се удрям във вратата. Тя се отваря и с едната обувка на медицинската сестра аз се захващам за седалката за опора и се изтласквам нагоре. Пускам ремъка, сключвам пръсти около контролния лост и дърпам силно.