Рик Янси - Безкрайното море

— Те идват и когато дойдат тук, ще ни убият — казвам на Боб. — Теб също. Няма да ти повярват и ще те убият.

Боб ме поглежда в очите. По лицето му се стичат сълзи от болка.

— Трябва да ми се довериш — продължавам аз.

— Или тя ще ти счупи още някой пръст — добавя Бръснача.

Той бавно и мъчително си поема дъх. Трепери неконтролируемо, придържа ранената си ръка, а по врата му се стича кръв, която мокри яката на тениската му.

— Безнадеждно е — прошепва той. — Те просто ще ни застрелят.

Импулсивно протягам ръка и докосвам бузата му. Той не се отдръпва. Застива напълно неподвижно. Не разбирам защо го докоснах или какво се случва сега, след като го направих, но усещам как нещо вътре в мен се отваря, като пъпка, която разтваря деликатните си цветове към слънцето. Замръзвам от студ. Вратът ми гори. И кутрето на дясната ми ръка пулсира с ритъма на сърцето ми. Болката предизвиква сълзи в очите ми. Неговата болка.

— Катализатор! — излайва Бръснача. — Какво правиш , по дяволите?

Изливам топлината си в докосването на другия мъж. Угасявам огъня. Погалвам болката. Успокоявам страха му. Дишането му става равномерно. Тялото му се отпуска.

— Боб, наистина трябва да тръгваме — казвам му аз.

И две минути по-късно излитаме.

Докато се издигаме, камионът спира със скърцане и от него слиза един висок мъж. Лицето му не се вижда сред дълбоките сенки, хвърляни от прожекторите, но с подобреното си зрение аз виждам очите му — блестящи и твърди, като онези на гарваните в гората, но лъскаво сини, а не черни като техните. Може да е трик на светлосенките, но ми се струва, че на устните му играе лека, напрегната усмивка.

— Дръж ни ниско — нареждам на Боб.

— Къде отиваме?

— На юг.

Хеликоптерът се накланя и земята се втурва към нас. Виждам склада, който гори, въртящите се светлини на пожарните и новобранците, които пълзят наоколо като мравки. Минаваме над една река. Черната вода блести под светлината на прожекторите. Останал вече зад нас, лагерът е оазис от светлина сред пустиня от зимен мрак. Гмурваме се в този мрак и летим в бръснещ полет на два метра над върховете на дърветата.

Отпускам се на седалката до Малката, облягам я върху гърдите си и отмятам косата й на една страна. Надявам се това да е последният път, в който се налага да го направя. Когато приключвам, смачквам импланта с дръжката на ножа си.

В слушалките се разнася гласът на Бръснача.

— Как е тя?

— Мисля, че е добре.

— Ти как си?

— Добре.

— Някакви проблеми?

— Дреболии. А ти?

— Всичко върви гладко като бебешко дупе.

Отпускам Малката отново на седалката и отварям отделенията за багаж, докато не откривам парашутите. Бръснача не спира да дърдори, докато проверявам въжетата.

— Не искаш ли да ми кажеш нещо? Като например, не знам… „Благодаря ти, Бръснач, че ме спаси от това да прекарам целия си живот в робство, след като те ударих в гърлото, и като цяло се държах като задник?“ Или нещо подобно. Нали се сещаш, че не беше толкова лесно — бейзбола, тайните кодове, скрити във фалшиви игри, очистителното в пудинга, взривяването на експлозиви, краденето на пикапи и отвличането на пилоти с пръсти, които ти да счупиш. Може би нещо от сорта на: „Хей, Бръснач, нямаше да се справя без теб. Железен си!“ Нещо подобно. Не е нужно да го кажеш точно така, просто нещо в тоя дух.

— Защо го направи? — питам го аз. — Какво те накара да ми се довериш?

— Онова, което ми каза за децата — за това, че ги превръщат в бомби. Поразпитах наоколо. И следващото нещо, което се случва е, че се озовавам в стола на „Страната на чудесата“. После ме отвеждат при командира и той се нахвърля отгоре ми заради нещо, което ти си казала, и ми нарежда да спра да говоря с теб, защото не може да ми заповяда да спра да слушам , и колкото повече мисля за това, толкова повече започва да ми се струва, че нещата замирисват. Обучават ни да унищожаваме трансформирани и след това зареждат малки деца с извънземен взрив? Кои са добрите в тая игра? В този момент си задавам въпроса аз самият каква роля играя в нея? Започнах да изпитвам истински угризения на съвестта и преминах през нещо като истинска екзистенциална криза. Онова, което обаче наклони везните, беше математиката.

— Математиката?

— Да, математиката. Нали всички вие, азиатците, сте наистина добри по математика?

— Не бъди расист. А и аз съм само три четвърти азиатка.

— „Три четвърти“. Виждаш ли? Пак математика. Всичко се свежда до простото събиране. Защото сметките просто не излизат. Добре, да кажем, че може би сме имали късмет и сме докопали от тях програмата на „Страната на чудесата“. Дори и супер превъзхождащите ни извънземни могат да се издънят понякога — никой не е съвършен. Но ние не просто сме взели „Страната на чудесата“. Имаме и техните бомби, имаме техните импланти за проследяване и убиване, тяхната супер усъвършенствана система на нанороботи — по дяволите, дори имаме технология, която е способна да открива тях . Какво става, мамка му? Имаме повече от техните оръжия, отколкото самите извънземни! Но истинският удар дойде в онзи ден, когато те наблъскаха с наркотици и Вош каза, че са ни излъгали за организмите, прикрепени към човешките мозъци. Невероятно!