Рик Янси - Безкрайното море

Той вдигна ръце нагоре.

— Беше някакво шибано чудо! Онова, което беше пукнато, вече не беше! Счупеното беше отново цяло! Бог съществува! За малко да напълня гащите.

— Чашата е била поправена — бавно казах аз.

Тъмните му очи се забиха дълбоко в моите. Ръката му намери коляното ми и го стисна. След това го потупа.

Да.

В банята силното шуртене се превръща в слаба струя, която накрая намалява до анемично капене. Водата тече все по-бавно и пулсът ми се ускорява. Параноята ми беше започнала да се засилва. Сякаш мина цял век, докато чаках водата да спре — уговореният сигнал от Бръснача.

Коридорът отвън е пуст. Вече знам това благодарение на проследяващото устройство на Клер. Освен това знам накъде отивам — един ред стъпала надолу. Едно последно обещание. Спирам за кратко на площадката, колкото да прибера пистолета на Слона в джоба на якето. След това се втурвам през вратата и започвам да тичам по коридора. Точно пред мен е гишето на медицинските сестри. Тичам право към него. Сестрата се надига от стола си.

— Прикрий се! — крещя аз. — Ще се взриви!

Завивам покрай гишето и продължавам да тичам към летящите врати, които водят към отделението.

— Хей! — вика тя. — Не можеш да влизаш там!

Побързай, Бръснач.

Тя натиска бутона за заключване на бюрото си. Това няма значение. Блъскам се във вратите и ги изкъртвам от пантите им.

— Стой! — крещи тя.

Остава ми цялата дължина на коридора — няма да успея. Подобрена съм, но не мога да надбягам куршум. Плъзгам се и спирам.

Бръснач, сериозно ти казвам. Сега е моментът!

— Ръцете на главата! Веднага! — тя се мъчи да си поеме дъх. — Точно така. Сега тръгни бавно към мен, заднешком. Бавно. Много бавно или, кълна се в Бог, ще те застрелям!

Подчинявам се и бавно тръгвам по посока на гласа й. Тя ми нарежда да спра и аз спирам. Неподвижна съм, но механизмите в мен не са. Тя не помръдва — не е нужно да я виждам, за да знам точно къде се намира. Хъбът е изпратил команди до мускулната и нервната ми система, за да имат готовност да изпълнят директивата, когато бъдат призовани. Когато моментът настъпи, няма да има нужда да мисля. Хъбът ще поеме нещата в свои ръце. Но няма да дължа живота си изцяло на Дванадесетата система — идеята да взема якето на Слона беше моя.

Това ми напомня за нещо.

— Обувките — промърморвам аз.

— Какво каза? — гласът й трепери.

— Имам нужда от обувки. Ти кой номер носиш?

— А?

Сигналът на хъба просветва със скоростта на светлината. Тялото ми не се движи толкова бързо, но въпреки това го прави с двойно по-голяма скорост от тази, която вероятно е необходима.

Дясната ми ръка се пъхва в провисналия ръкав на якето на Слона, където бях мушнала двадесет и пет сантиметровия нож, завърта се наляво и след това го хвърля.

Сестрата се строполява на пода.

Изваждам ножа от врата й и пъхвам окървавеното острие обратно в левия ръкав на якето. След това проверявам обувките й. Бяха от онези бели обувки с дебела подметка, носени от медицинските сестри. С половин номер по-големи са от моя размер, но ще свършват работа.

В края на коридора влизам в последната стая отдясно. Тъмно е, но очите ми са подобрени. Виждам я ясно в леглото — спи дълбоко. Или е упоена. Ще трябва да разбера кое от двете.

— Малката? Аз съм, Катализатора.

Плътните й, черни мигли потрепват. В този миг съм толкова напрегната, че съм готова да се закълна, че мога да чуя шумоленето на малките им косъмчета във въздуха.

Тя прошепва нещо, без да отваря очи. Твърде тихо е, за да го чуе някой с нормален слух, но слуховите ботове предават информацията на хъба, който я препредава на долния коликул — слуховия център на мозъка ми.

— Ти си мъртва.

— Вече не. Нито пък ти.

Прозорецът потрепери в рамката си. Подът се разтресе. В стаята нахлу ярка оранжева светлина, която угасна и беше последвана от оглушителен тътен. От тавана се посипа облак от ситни парченца мазилка. Същата последователност се повтори отново. След това отново. И отново.

Бръснача беше ударил склада с амунициите.

— Малката, трябва да тръгваме — пъхвам едната си ръка под главата й и внимателно я повдигам.

— Къде отиваме?

— Колкото се може по-далеч.

Хващам здраво главата й отзад с едната ръка и я удрям по челото с основата на дланта на другата. Използвам точно необходимата сила — ни повече, ни по-малко. Тялото й се отпуска. Вдигам я от леглото. Разнася се поредният взрив, докато амунициите в склада продължават да детонират. Изритвам прозореца навън. В стаята нахлува леденостуден въздух. Сядам на перваза с лице към леглото, притиснала Малката към гърдите си. Намерението ми дава сигнал на хъба — намирам се на височина два етажа над земята. Костите и сухожилията на краката, глезените, пищялите, коленете и таза ми биват подсилени.