Рик Янси - Безкрайното море

Нов гащеризон от купчината под мивката. Обувки — краката на Клер са твърде малки, а тези на Слона твърде големи. Ще се занимавам с обувките по-късно. Обаче коженото яке на едрото хлапе може да ми послужи. То ми виси като одеяло, но допълнителното пространство в ръкавите ми харесва.

Има нещо, което забравям. Оглеждам малката стая. Трябва ми устройството. По време на мелето екранът се спука, но то все още работи. Над премигващия зелен бутон свети един номер. Моят номер. Прокарвам палеца си по дисплея и екранът се изпълва с номера — стотици последователности, които представляват всеки новобранец в базата. Плъзвам отново пръста си, за да се върна към моя номер, натискам го и се появява карта, показваща точното местоположение. Отдалечавам картата и екранът се изпълва с миниатюрни, светещи зелени точки — местоположението на всеки имплантиран войник в цялата база. Джакпот.

Шах и мат. С едно плъзване на палеца си и почукване с пръста мога да маркирам всички номера. Бутонът в долния край на устройството ще светне. Едно последно пукване и всеки новобранец ще бъде неутрализиран и ликвидиран. На практика мога спокойно да си изляза от тук.

Мога, ако искам да премина през труповете на няколкостотин невинни човешки същества — деца, които са също толкова жертви, колкото и аз, и чието единствено престъпление е грехът, че се надяват. Ако наградата за този грях е смърт, тогава значи добродетелта вече се е превърнала в порок. Беззащитно, гладуващо дете, изгубено сред поле от жито, получава подслон. Ранен войник крещи за помощ зад редица хладилници за бира. Малко момиче, застреляно по погрешка и оставено в ръцете на враговете си, за да бъде спасено.

И аз не знам кое е по-нечовешко — извънземните, създали този нов свят или човешкото същество, което дори и за миг не се замисля дали да натисне зеления бутон.

В дясната страна на екрана са застинали три големи скупчвания на неподвижни точки — спящите. По периферията има дузина изолирани индивиди — постовете. Има още две точки в средата — моята във врата на Слона и неговата в устата ми. Още три или четири са много близо на същия етаж — болните и ранените. Един етаж по-надолу е интензивното, където свети само една точка. И така: казармите, наблюдателните постове и болницата. Два от постовете пазят склада с амунициите. Няма да гадая кои са. Ще знам след няколко минути.

Хайде, Бръснач, да тръгваме. Трябва да изпълня едно последно обещание.

Продължавам да наблюдавам струята вода, която се излива от счупената тръба.

— Молиш ли се? — попита ме Бръснача, след една изтощителна нощ на шахбол, докато прибираше дъската и фигурите.

Поклатих глава.

— А ти?

— По дяволите, разбира се, че го правя — категорично кимва той. — Вече няма атеисти.

— Баща ми беше такъв.

— Какъв?

— Атеист.

— Знам това, Катализатор.

— Откъде знаеш, че баща ми е бил атеист?

— Не знам.

— Тогава защо го каза?

— Не съм. Беше шибано… — той се усмихна. — О, сега разбирам. Знам какво правиш. Това, което ме човърка е защо . Сякаш не се опитваш да бъдеш забавна, а само да докажеш, че си по-добра. Или поне си мислиш, че си. Не си нито едното от двете. Забавна или по-добра. Защо не се молиш?

— Не искам да поставям Господ в неудобно положение.

Той вдигна царицата и заоглежда лицето й.

— Някога разглеждала ли си я? Тя е една плашещо изглеждаща кучка.

— Мисля, че изглежда царствена.

— Тя прилича на учителката ми от трети клас, която имаше вид по-скоро на мъж , отколкото на жена .

— Какво?

— Нали се сещаш — с повече мъжки черти, отколкото женски .

— Тя просто е свирепа — царица войн.

— Учителката ми от трети клас ли? — той изучаваше лицето ми. Чакаше. Продължаваше да чака.

— Съжалявам, веднъж опитах тази шега. Огромен провал — той постави фигурата в кутията. — Баба ми беше част от молитвен кръг. Знаеш ли какво е молитвен кръг 21 21 При молитвения кръг, участниците се държат за ръце, образувайки кръг и се молят. — Бел.прев. ?

— Да.

— Наистина ли? Мислех, че си атеистка.

— Баща ми беше атеист. И защо един атеист да не знае какво е молитвен кръг? Религиозните хора са чували за еволюцията.

— Знам каква е причината. Сега разбирам — замислено каза той, все така вперил тъмните си, напрегнати очи в лицето ми. — Била си на пет-шест, когато някой роднина те е похвалил колко сериозно малко момиче си и оттогава насетне си мислиш, че сериозността е нещо привлекателно.